Това стана след вечерята, която дадоха на Дайвърови по случай завръщането на Дик. Стъпките им още не бяха замрели по алеята, когато тя затвори вратата и се обърна към Франц:
— Видя ли синьото под очите му? Той е пиянствувал.
— Не бързай — спря я Франц. — Дик ми обясни още щом се върна. Боксирал се е на борда на трансатлантическия кораб. Американските пътници много се боксират на корабите през Атлантика.
— Мислиш, че ще повярвам това? — отвърна тя презрително. — Той трудно си движи едната ръка, а на слепоочието му има незараснала рана — дори се вижда, че там косата му е била обръсната.
Франц не беше забелязал тези подробности.
— Какво ще кажеш? — запита го Кете. — Мислиш ли, че това е хубаво за клиниката? Тази вечер той миришеше на алкохол, а не само тази вечер — много пъти го надушвам, откакто се е върнал.
Бавно, за да придаде по-голяма тежест на думите си, Кете отсъди:
— Дик не е вече сериозен човек.
Франц се заизкачва по стълбите и сви рамене, за да й покаже, че колкото и да настоява, той няма да се съгласи с нея. В спалнята се обърна и й каза:
— Няма никакво съмнение, че той е сериозен човек и блестящ лекар. От всички лекари, специализирали напоследък невропатология в Цюрих, Дик минава за най-блестящия — аз никога не бих могъл да бъда тъй блестящ.
— Срамота!
— Това е самата истина — срамота би било човек да не я признае. Винаги се обръщам за съвет към Дик, когато случаят е заплетен. Неговите трудове продължават да се смятат за най-меродавните по въпроса — иди в която искаш медицинска библиотека и питай. Повечето студенти го мислят за англичанин — не вярват, че такава систематичност и изчерпателност може да съществува в Америка. — Той изсумтя и издърпа пижамата си изпод възглавницата. — Не мога да разбера защо говориш такива работи, Кете. Мислех, че имаш добри чувства към него.
— Срамота! — каза Кете. — Ти си опората тук, ти вършиш цялата работа. Това е като надбягването между заека и костенурката — и мен ако питаш, със заека е вече почти свършено.
— Оо!
— Каквото и да говориш, така е. Той махна рязко с ръка:
— Стига!
Крайният резултат беше, че те бяха разменили гледища като две спорещи страни. Кете призна пред себе си, че твърде строго е съдила Дик, на когото тя много се възхищаваше и който се бе отнасял с толкова разбиране към нея. Що се отнасяло Франц, с течение на времето, когато мнението на Кете проникна в съзнанието му, той престана веднъж завинаги да вярва, че Дик е сериозен човек. Малко по малко успя да убеди сам себе си, че никога не го е смятал за такъв.
Втора глава
Дик разказа на Никол за катастрофата в Рим, но така, че историята да звучи прилично — според неговата версия, обзет от филантропични чувства, той се притекъл на помощ на един пиян приятел. Можеше да разчита на Бейби Уорън, че няма да разкрие истината, беше й обяснил как пагубно може да се отрази тя върху Никол. Всичко това не го затрудни — лошото беше, че не можеше да се отърси от спомена за случилото се.
Като реакция на всичко това той започна да се самонаказва — заработи тъй усилено, че Франц, който искаше да скъса с него, не можеше да намери повод за разногласие. Нито едно приятелство, достойно да бъде наричано такова, не може да умре за час, без човек да почувствува, че нещо се къса в него — затова Франц все по-настойчиво се самоубеждаваше, че емоционално и умствено Дик се движи напред тъй бързо, че не издържа скоростта; това беше разликата между тях двамата, а по-рано тъкмо тя беше хубавото, което ги свързваше. Приятелските чувства са като удавниците; когато потъват, ловят се и за сламка.
Едва през месец май Франц намери повод да вбие първия клин между тях. По обед Дик влезе в кабинета пребледнял и измерен.
— Тя свърши — каза той.
— Умря ли?
— Сърцето не издържа.
Изтощен, Дик се отпусна на първия стол до вратата. Три нощи той бе бдял над покритата със струпеи неизвестна художничка, към която изпитваше особени симпатии; формално, за да дозира адреналина, но всъщност, за да освети, доколкото му стигаха силите, тъмната бездна, разтваряща се пред нея.
Обхванат от нещо като съчувствие, Франц набързо заключи:
— Изглежда, че беше невросифилис. Нито една от васермановите проби не ме убеди в противното.
— Няма значение — каза Дик. — Боже мой, няма значение. След като тя тъй държеше на тайната си, че я отнесе със себе си, нека не човъркаме повече.
— Добре е да си починеш един ден.
— Не се безпокой, така и ще направя. Франц вече вбиваше клина си; той вдигна очи от телеграмата, която пишеше до брата на починалата, и запита Дик:
— Или ако искаш да предприемеш едно малко пътуване?