Докато седеше на терасата с младия Франсиско, една сянка от миналото се появи пред очите му. Една висока, странно поклащаща се мъжка фигура се отдели от околната зеленина и нерешително пристъпи към Дик и Франсиско. Човекът стоеше тъй свит сред внушителната обстановка, че Дик в първия момент не го забеляза, след това скочи на крака, ръкува се разсеяно и си помисли: „Боже милостиви, налетял съм на цяло гнездо!“ — и положи усилия да си спомни името на човека.
— Доктор Дайвър, кали?
— Да, да — а вие бяхте мистър Дъмфри?
— Ройъл Дъмфри. Имах удоволствието да прекарам една вечер във вашата тъй хубава градина.
— Да, разбира се. — Опитвайки се да охлади ентусиазма на Дъмфри, Дик се впусна в хронологическо уточнение: — Това беше през двадесет и четвърта или двадесет и пета година…
Той бе останал прав, но Ройъл Дъмфри, колкото и свенлив да се беше показал отначало, не закъсня да се прояви: той заговори интимно с Франсиско, но последният, засрамен, се присъедини към Дик и също се опита да му покаже, че е нежелан.
— Доктор Дайвър — едно нещо искам да ви кажа, преди да си отидете. Никога няма да забравя вечерта, прекарана във вашата градина — колко мили бяхте вие и жена ви. Това е един от най-хубавите, един от най-щастливите спомени в живота ми. Винаги съм смятал, че това е било най-изисканото събиране, на което съм присъствувал.
Дик продължи да отстъпва по рачешки — заднишком, към най-близката врата на хотела.
— Радвам се, че сте запазили такъв приятен спомен. А сега трябва да видя…
— Разбирам — продължи Ройъл Дъмфри съчувствено. — Научих, че е на смъртно легло.
— Кой е на смъртно легло?
— Може би не трябваше да казвам това — но ние имаме един и същ лекар.
Смаян, Дик млъкна и го изгледа учудено.
— За кого говорите?
— Как за кого, за вашия тъст — може би аз…
— За моя какъв…
— Изглежда, че — значи аз съм първият, който…
— Искате да кажете, че тъст ми е тук в Лозана?
— Но как, аз мислех, че знаете — мислех, че затова сте тук.
— Кой е неговият лекар?
Дик набързо вписа името в бележника си, извини се и се спусна към една телефонна кабина.
Доктор Данжьо отвърна, че ще му бъде удобно да приеме незабавно доктор Дайвър вкъщи.
Младият доктор Данжьо беше от Женева; за миг той се бе изплашил, че ще изпусне един богат клиент, но след като Дик го успокои, той му съобщи, че мистър Уорън наистина е на смъртно легло.
— Той е едва петдесетгодишен, но с черния му дроб вече е свършено: главната причина е алкохолът.
— Не се поддава на лечение?
— Не може да приема нищо друго освен течности — давам му три дни или най-много седмица.
— По-голямата му дъщеря, мис Уорън, не е ли в течение на състоянието му?
— По негово собствено желание никой не е в течение освен личния му прислужник. Едва днес сутринта реших, че трябва да му кажа истината — той се развълнува, макар че от самото начало на болестта си е в религиозно примирение.
Дик се замисли.
— Добре… — реши той накрая — във всеки случай аз ще имам грижата, що се отнася до близките му. Смятам, че те ще поискат консулт.
— Както желаете.
— От тяхно име ще ви помоля да се свържете с един от най-известните лекари в страната — Хербруге от Женева.
— И аз щях да предложа Хербруге.
— Междувременно аз ще съм тук най-малко още един ден, ще поддържам връзка е вас.
Същата вечер Дик отиде при сеньор Пардо и Сиудад Реал и двамата поведоха разговор.