— Не си мисли, че исках да те прегърна — каза тя остро. — Това беше само заради Дик, говорих с него по телефона и ми стана мъчно…
— Какво се е случило с Дик?
Кете бързо осъзна грешката си, но непоправимото беше вече сторено и след като Никол я притисна с въпроса си: „… Защо тогава ти е мъчно?“ — нямаше друг избор, освен да й отговори:
— Не се отнася за Дик. Трябва да говоря с Франц.
— За Дик се отнася.
Гласът й звучеше уплашено, по лицата на децата, застанали до нея, също се беше изписал страх.
— Баща ти е в Лозана и е болен — капитулира Кете. — Дик иска да говори с Франц за това.
— Много ли е болен? — запита Никол и в същия момент към тях се приближи Франц с добродушната си усмивка на клиничен лекар. Кете беше благодарна за присъствието му и му прехвърли половината от вината си, превръщайки го в изкупителна жертва, но грешката вече беше сторена.
— Отивам в Лозана — съобщи Никол.
— Една минута — спря я Франц. — Не съм сигурен дали е целесъобразно. Трябва най-напред да поговоря по телефона с Дик.
— Тогава ще пропусна теснолинейката — възпротиви се Никол, — а после ще пропусна влака в три часа за Цюрих. Ако баща ми умира, аз трябва… — Тя не довърши думите си, страх я беше да се доизкаже. — Трябва да вървя. Ще изтичам да хвана теснолинейката. — Недовършила още думите си, тя вече тичаше към вагончетата с плоски покриви, които сред облаци пара и скърцане пълзяха по голия хълм. — Ако се обадиш на Дик, кажи му, че пристигам, Франц! — подвикна тя през рамо.
… Дик беше в стаята си в хотела и четеше „Ню Йорк Хералд“, когато при него се втурна приличната на лястовица монахиня — в същия миг телефонът иззвъня.
— Умря ли? — запита Дик монахинята.
— Monsieur, il est parti — заминал е.
— Comment?
— Il est parti — заедно с багажа си и прислужника си.
Това беше невероятно. Човек в неговото състояние да стане и да замине.
На телефона беше Франц.
— Не трябваше да казваш на Никол — запротестира Дик.
— Кете й е казала и е направила голяма грешка.
— Може би вината е моя. На жена никога не казвай нещо, преди да е свършено. Така или иначе, ще посрещна Никол… Франц, тук стана една много щурава работа — нашият човек си нарамил креватчето и си тръгнал…
— Какво? Какво казваш?
— Тръгнал; казвам, че старият Уорън тръгнал да си върви!
— Но защо не?
— Предполагаше се, че е на смъртно легло… Станал и си тръгнал, сигурно е заминал за Чикаго… Не знам, сега тук е сестрата… Не знам, Франц, току-що ми съобщиха… Обади ми се по-късно.
По-голямата част от следващите два часа той прекара в опити да установи къде бе ходил Уорън и как се бе измъкнал. Оказа се, че пациентът използувал момента, когато дневната и нощната болногледачка се сменят, за да отиде в бара, където погълнал четири чаши уиски; платил за престоя си в хотела с банкнота от хиляда долара и наредил на дежурния да му изпратят остатъка по пощата. След това заминал, по всяка вероятност за Америка. Дик и Данжьо се опитаха да го настигнат на гарата в последната минута и единственият резултат беше, че Дик не успя да посрещне Никол; когато двамата се срещнаха във фоайето на хотела, тя му се стори отпаднала и здраво стиснатата й уста го обезпокои.
— Как е баща ми? — запита тя.
— Много по-добре. Оказа се, че все пак имал доста сили. — Той се поколеба, преди да и съобщи лошата новина. — Всъщност станал от леглото и си отишъл.
Поради гонитбата не бяха успели да вечерят, сега му се пиеше, той отведе озадачената Никол към бара и продължи да й обяснява, докато двамата седяха на кожените кресла, поръчвайки уиски с лед и чаша бира.
— Лекарят, който се грижеше за него, сигурно е поставил погрешна диагноза — почакай за минутка, самият аз още не съм имал време да помисля.
— Той е заминал?
— Качил се на вечерния влак за Париж.
Двамата продължиха да седят смълчани. Никол излъчваше безгранична, трагична апатия.
— Инстинктът го е накарал — каза накрая Дик. — Той действително умираше, но се е опитал да поднови стария ритъм — той не е първият човек, който става от смъртно легло — разбираш ли, като стар часовник — раздрусаш го и някак си само по силата на навика той отново тръгва. И сега баща ти…
— О, не ми казвай!
— Единствен страхът му е дал сили — продължи Дик. — Уплашил се е и е избягал. Сигурно ще доживее до деветдесетгодишна…
— Моля ти се, не ми казвай нищо повече. Моля те, недей — не мога да понасям.
— Добре. Малкият дявол, когото дойдох да видя, е безнадежден. Утре можем да си тръгнем.