— Ще отидем да попитаме лейди Бирена халба какво да направим — тя сигурно знае най-новите неща. И трябва да запомним песента й „Имаше една млада дама, която скачаше за двама“. Ще я преведа и ще има такъв успех в казиното, че ще забогатея.
— Богат ли си, Томи? — запита го Дик, когато тръгнаха по страничната палуба.
— При сегашното положение, не. Омръзна ми борсовото посредничество и се махнах. Но имам добри акции — дал съм ги на приятели да ми ги пазят. Всичко е наред.
— Дик става богат — каза Никол. В нея настъпваше реакция и гласът й започна да трепери.
На задната палуба Голдинг с огромните си лапи бе изкарал три двойки да танцуват. Никол и Томи се присъединиха към тях и Томи забеляза:
— Изглежда, че Дик е започнал да пие.
— Умерено — отвърна тя от лоялност към съпруга си.
— Има два вида хора — тези, които могат да пият и тези, които не могат. Очевидно Дик не може. Би трябвало да му кажеш да не пие.
— Аз! — възкликна тя изумена. — Аз да казвам на Дик какво да прави и какво да не прави?
Когато наближиха кея на Кан, Дик се беше затворил в себе си и имаше вид на човек, на когото му се спи. Голдинг му помогна да се качи на моторницата на „Марджин“, а лейди Каролина демонстративно смени мястото си. На кея той се сбогува с пресилена официалност и за момент се подвоуми дали да не я среже с някоя солена забележка, но Томи го притисна с лакът и те тръгнаха към колата.
— Ще ви закарам вкъщи — предложи Томи.
— Не се тревожи — можем да вземем такси.
— Ще ми бъде приятно, стига да има къде да ме сложите да спя.
Дик се смълча на задната седалка. Те отминаха жълтия монолит на залива Жуан, а след това нестихващия карнавал при Жуан ле Пен, където в нощта се носеше музика и дразнещо се смесваха различни езици. Когато колата пое нагоре към Трамс, той се изправи от друсането и реши да вземе думата:
— Една мила представителка на… — той се запъна за миг — търговската къща… халба бира, разводнена по английски… — След това се успокои и заспа, като от време на време доволно се оригваше в мекия топъл мрак.
Шеста глава
Рано на другата сутрин Дик влезе в стаята на Никол.
— Чаках да чуя, че си станала. Излишно е да ти казвам, че съжалявам за снощи — но хайде да минем без коментарии.
— Съгласна съм — отвърна тя хладно и приближи лице до огледалото.
— Нали Томи ни доведе вкъщи? Или съм сънувал?
— Знаеш, че да.
— Изглежда вероятно — призна той, — още повече, току-що го чух да кашля. Смятам да му се обадя.
Тя изпита облекчение, когато той я остави, случваше й се за първи път през живота — ужасното му качество да бъде винаги той правият, изглежда, го беше най-после напуснало.
Томи се размърда в леглото си и се събуди за кафето.
— Добре ли се чувствуваш? — запита го Дик. Когато Томи се оплака, че го боли гърло, той прие тон на професионална загриженост:
— Добре е да си направиш гаргара и да вземеш някакви други мерки.
— Имаш ли нещо?
— Колкото и да е странно — нямам; Никол сигурно има.
— Не я безпокой.
— Тя стана.
— Как е тя?
Дик бавно се извърна.
— Да не мислиш, че ще умре заради това, че бях пиян? — каза той шеговито. — Никол е направена от… джорджийски бор, което е най-твърдото дърво на света с изключение на новозеландското lignum vitae…
Слизайки по стълбите, Никол чу последните думи. Тя знаеше, че Томи я обича, винаги бе знаела това; знаеше, че сега той е започнал да ненавижда Дик, че Дик е разбрал това преди него и ще реагира по някакъв начин към несподеленото му увлечение. За миг тази мисъл бе последвана от чисто женско задоволство. Тя хвърли един поглед към масата със закуската на децата и даде нарежданията си на гувернантката със съзнанието, че двамата мъже горе мислят за нея.
По-късно, в градината, се почувствува щастлива; не искаше нещо да се случи, достатъчно й беше сегашното положение да продължи, тя да бъде в главата ту на единия, ту на другия като подхвърляна топка; от дълго време не бе чувствувала, че живее, че съществува дори като топка.
— Хубаво е, нали, заю — или не е? Хей, заю, чуваш ли? Хубаво е — кажи де! Или ти изглежда странно?
Зайчето, чийто жизнен опит се свеждаше до гризане на зелеви листа, се съгласи, след като помръдна няколко пъти нослето си.
Никол продължи ежедневната си обиколка из градината. Постави цветята, които бе отрязала, на определените места, за да ги вземе градинарят и да ги занесе вкъщи.
Когато стигна до стената над морето, изпита желание да сподели с някого, а нямаше с кого; тя се спря и се замисли. Съзнанието, че се интересува от друг мъж, я смущаваше малко — „но другите жени имат приятели — защо да нямам и аз?“. В хубавата пролетна утрин задръжките изчезваха и тя разсъждаваше, весела като цвете, вятърът развяваше косите й и накрая завъртя главата й. И други жени са имали любовници — същите сили, които снощи й бяха внушили готовността да стори всичко за Дик, дори да пожертвува живота си, сега я караха да кима весело на вятъра, доволна и щастлива от логиката на „защо не и аз?“.