След седмица Никол забрави чувството, което бе изпитала към Томи — тя не се отличаваше с особена памет за хора и лесно ги забравяше. Но когато настъпиха първите юнски горещини, научи, че той бил в Ница. Беше се обадил с бележка, адресирана до тях двамата, Никол бе разтворила плика под сенника на плажа заедно с другите писма, донесени от къщата. След като я прочете, я подхвърли на Дик, а той на свой ред хвърли една телеграма на скута й.
„Ще бъда при Гос утре за съжаление без мама надявам се да ви видя.
— Ще се радвам да я видя — каза Никол сухо.
Седма глава
Но на другата сутрин Никол отиде с Дик на плажа, отново обхваната от съмнения, че той замисля някакъв отчаян ход. След вечерта, прекарана на яхтата на Голдинг, тя усещаше, че става нещо. Намираше се на ръба между старата опора, която винаги й бе давала чувство за сигурност, и предстоящия скок, след който щеше да се намери променена до последната фибра на тялото си — така се страхуваше, че нямаше сили да застане лице срещу лице с тази мисъл. Струваше й се, че тя и Дик са променящи се неясни фигури като блуждаещи сенки, завъртели се във фантастичен танц. В продължение на месеци всяка дума между тях беше със скрит подтекст, със съдържание, което скоро щеше да се разясни при продиктувани от Дик условия. Макар че сегашното и душевно състояние беше може би по-обнадеждаващо — дългите години, през които тя само бе съществувала, бяха оказали съживяващо въздействие върху онези страни от характера й, които началният стадий на болестта беше умъртвил и които Дик не бе успял да достигне не по своя вина, а защото никое същество не може да обгърне изцяло друго, — то все пак я тревожеше. Най-печалното в отношенията им беше, че Дик ставаше все по-безразличен; засега това безразличие се изразяваше в прекомерно пиене. Никол не знаеше дали ще бъде смазана или пощадена — гласът на Дик, кънтящ от неискреност, още повече я объркваше; тя не можеше да предположи каква ще бъде следващата му стъпка по лъкатушната пътека, разстилаща се пред тях, какво ще стане накрая, когато тя скочи към неизвестното.
Последиците не я тревожеха — тя подозираше, че в резултат от всичко ще се освободи от едно бреме, ще прогледне. Никол беше създадена за промени, за движение, нейните пари бяха крилата й и плавниците й. Новото положение на нещата наподобяваше състезателна кола, която в продължение на години е била скрита под каросерията на семейна лимузина, сега каросерията щеше да бъде демонтирана и колата отново щеше да стане такава, каквато беше поначало — бегач. Никол вече предусещаше свежия насрещен полъх — боеше се само от гаечния ключ и от това, че беше в неведение кога ще я зачовъркат с него.
Двамата отидоха на плажа, белите му гащета и нейният бял костюм се открояваха рязко на бронзовите им тела. Никол забеляза, че Дик търси с очи децата сред лабиринта от разгънати чадъри, и като разбра, че той не я наблюдава, изгледа го критично и реши, че той търси децата не защото е загрижен за тях, а защото е загрижен за себе си. Вероятно плажът му всяваше чувство на страх, караше го да се чувствува като детрониран властелин, който тайно наднича в стария си дворец. Тя бе намразила неговия свят, изтъкан от учтивост и изискани шеги, забравяйки, че в продължение на дълги години този свят е бил единственият достъпен за нея. Нека той гледа как плажът — неговият плаж — сега е в плен на безвкусицата; нека търси из него цял ден, без да намери ни камък от стената, с която го беше някога оградил — „китайската стена“, както й казваха, нека не намери по пясъка ни един отпечатък от крака на стар приятел.
За момент на Никол й стана мъчно, че това е така. Спомни си как той беше чистил с греблото натрошените стъкла от старото бунище, спомни си как си бяха купили моряшки панталони и пуловери в една задънена уличка в Ница, а после тези дрехи бяха станали модни и парижките шивачи ги шиеха от коприна; спомни си за простодушните френски момиченца, които се катереха по вълнолома и чуруликаха: „Dites donc! Dites donc!“, запълнените със спокойни занимания предобеди, часовете, прекарани с очи, отправени изцяло към заобикалящия ги свят, към морето и слънцето, многобройните му хрумвания, заровени дълбоко под пясъка на изтеклите само няколко години… Сега плажът беше „клуб“, макар че беше тъй интернационален по състав, че трудно можеше да се каже кой няма достъп до него.