— Вече постигнахме нещо — каза Домлер меко. — Сега вие, доктор Дайвър, можете да ни помогнете най-добре.
Объркан, Дик призна:
— Самият аз не съм наясно.
— Личните ви преживявания не са моя работа — каза Домлер. — Но аз трябва да имам грижата да се сложи край на това тъй наречено „пренасочване на съзнанието“ — продължи той и изгледа малко иронично Франц, който по-късно се постара да не му остане длъжен. — Мис Никол е действително добре, но не е в състояние да преживее нещо, което в нейните очи може да вземе размерите на трагедия.
Франц понечи да каже нещо, но доктор Домлер му направи знак да замълчи.
— Давам си сметка, че положението ви е било трудно.
— Така е.
Професорът се облегна в креслото си, засмя се, изгледа ги с блесналите си малки и проницателни сиви очички и все още засмян, добави:
— Може би самият вие сте се увлекли.
Дик разбра, че го предизвикват, и също се засмя.
— Тя е хубаво момиче, а към красотата никой не остава равнодушен. Но аз нямам намерение…
Франц отново се опита да се намеси — Домлер повторно го прекъсна с въпрос, насочен без заобикалки към Дик:
— Смятате ли да заминете?
— Не мога да замина.
Доктор Домлер се обърна към Франц:
— Тогава трябва да накараме мис Уорън да замине.
— Както решите, че ще е най-добре, професор Домлер — съгласи се Дик. — Действително положението е деликатно.
Професор Домлер се надигна като инвалид, който се опира на патериците си.
— Но е положение, към което трябва да се подходи професионално — каза той гръмогласно и въпреки това спокойно.
Пое си дълбоко дъх и се отпусна на стола, докато думите му още кънтяха в стаята. Дик разбра, че Домлер е казал най-острото, на което е способен, и не беше сигурен дали то няма да му се отрази. След известна пауза Франц успя най-после да заговори.
— Доктор Дайвър е човек, на когото може да се разчита — започна той. — Според мен достатъчно е той да си даде сметка за действителното положение, и ще постъпи правилно. По мое мнение Дик може да ни помогне, без да е необходимо някой да заминава.
— А вие какво мислите? — обърна се професор Домлер към Дик.
При създалото се положение Дик се чувствуваше като глупак; същевременно през паузата, настъпила след думите на Домлер, той бе разбрал, че не може да се остави да се отнасят към него като с бездушен предмет — неочаквано той изплю камъчето.
— Почти съм влюбен в нея — минавало ми е през ума да се оженим.
Франц зацъка с език.
— Почакайте — предупреди го Домлер. Но Франц отказа да чака:
— Какво? И половината от живота си да бъдеш доктор и същевременно болногледачка! Никога! Познавам тези случаи. Такива бракове се разпадат при първото сътресение — най-добре е повече да не я виждаш!
— Какво мислите? — обърна се Домлер към Дик.
— Франц, разбира се, е прав.
Седма глава
Беше късно следобед, когато те най-после решиха как трябва да постъпи Дик — да бъде много внимателен и същевременно да се отстрани. Когато тримата лекари накрая се изправиха, Дик погледна през прозореца — навън ръмеше, а някъде под дъжда Никол чакаше с нетърпение. Излезе, закопча горното копче на мушамата си, нахлупи шапката над очите си и я намери, застанала под козирката на главния вход.
— Знам едно ново място, където можем да отидем — каза тя. — Когато бях болна, не ми беше неприятно да седя вечерно време заедно с другите, разговорите им не ми правеха впечатление. Но сега, разбира се, гледам на тях като на болни и това е… това е…
— Скоро ще си отидете.
— Да, скоро. Сестра ми Бет, впрочем казват й винаги Бейби, идва след няколко седмици да ме отведе някъде; след това ще се върна тук да прекарам още един последен месец.
— Сестра ви по-голяма ли е?
— О, да, доста по-голяма, на двадесет и четири години и е същинска англичанка. Живее в Лондон заедно със сестрата на баща ми. Беше сгодена за един англичанин, но той загина — изобщо не съм го виждала.
Лицето й, гладко като слонова кост и позлатено от замъгления от дъжда залез, беше по-обещаващо от всякога; тя беше с високи скули, по-скоро бледа, отколкото трескава, и всичко това напомняше за чистокръвно жребче — създание, обещаващо не само преходна младост върху сивия фон на годините, а истинско развитие: това лице щеше да бъде хубаво и на средна възраст; щеше да бъде хубаво и на старини — личеше си от структурата му и от чистотата на чертите.
— Какво гледате?
— Помислих си, че всъщност ще бъдете щастлива.
— Дали? Но положението ми беше от лошо по-лошо — възрази тя изплашено.
Под навеса за дърва, където го отведе, тя сви крака и седна на обувките си за голф, после се загърна в шлифера си. Страните й бяха поруменели от влажния въздух. Отвърна на погледа му и съсредоточено го измери с очи: хубавата му горда стойка контрастираше с околната обстановка и с кривия дирек, на който се бе облегнал; лицето му бързо менеше изражението си: той неволно се усмихваше и гледаше присмехулно, а в следния миг си придаваше сериозен вид. Най-неизвестна за нея беше онази страна от характера му, която отговаряше на пълнокръвната му ирландска натура; тя се боеше от нея, но беше любопитна да я опознае — оттам идваше мъжествеността му; останалото — наслойка на възпитанието, учтивия поглед тя смяташе неинтересен, както повечето жени.