Томи я настигна в полусянката, около нея се сплетоха ръцете му в бели ръкави, той я обърна към себе си и я погледна в очите.
— Не мърдай — каза той. — Отсега нататък ще те гледам много.
От косата му леко лъхаше на одеколон, а от белите дрехи на сапун. Устните й бяха стиснати и тя не се усмихваше; за миг двамата продължиха да се гледат.
— Харесва ли ти това, което виждаш? — промълви тя.
— Parle francais.
— Добре — съгласи се тя и повтори на френски: — Харесва ли ти това, което виждаш?
Томи я привлече по-близо до себе си.
— Каквато и да те видя, ще ми харесваш. — Той се поколеба. — Мислех, че познавам лицето ти, но изглежда, някои неща не съм забелязал. Откога имаш очи на мошеник?
Никол се изтръгна от него, обидена, и заговори на английски:
— Затова ли искаше да говорим на френски? — Тя снижи глас, защото слугата се приближи и донесе херес. — За да можеш по-точно да подбираш обидите си?
Никол паркира ядосано малкия си задник на покритото с дамаска седалище на креслото.
— Тук нямам огледало — продължи тя отново на френски, — все пак, ако очите ми са се променили, то е, защото отново съм добре. След като съм оздравяла, може би съм станала пак такава, каквато съм — дядо ми няма как да не е бил хитрец и аз съм такава по наследство, това е положението. Достатъчно ли е за логичния ти ум?
От вида му личеше, че той почти не я слуша.
— Къде е Дик — ще обядва ли с нас?
Тя разбра, че той не бе вложил нещо особено в думите си, и се разсмя, за да не се покаже засегната.
— Дик е на обиколка — отвърна тя. — Розмари Хойт се появи отново — или са двамата заедно, или пък тя го е разстроила до такава степен, че той иска да се усамоти, за да мечтае за нея.
— Знаеш ли, все пак ти си малко труден характер.
— О, не — побърза да го увери тя. — Не съм, ни най-малко — само това ми е, че в мен се крият няколко личности, всяка една от които е елементарна.
Мариус донесе пъпеш и съд с лед; Никол не можеше да избие от главата си мисълта за хитрите си очи и замълча: такъв си беше Томи — ако ти даде орех, ще ти го даде целия, за да си го счупиш, а не на парченца, от които да извадиш ядките.
— Защо не те оставиха в естественото ти състояние? — обади се отново Томи. — Ти си най-драматичната личност, която съм познавал.
Тя не отговори.
— Всички тези приказки за укротяване на жената! — каза той презрително.
— Във всяко общество има известни… — Тя изпита чувството, че Дик е до рамото й като суфльор, но замлъкна, защото Томи я прекъсна с новото си хрумване:
— Успявал съм да се наложа над много мъже, но не бих се осмелил да опитам това дори с половината жени. Особено тези опити „да се налагаш с добро“ — кой печели от това — ти или той, или някой друг?
Сърцето й трепна, след това замря при мисълта за всичко, което дължеше на Дик.
— Предполагам, че имам…
— Имаш прекалено много пари — каза той нетърпеливо. — Това е същността на въпроса. На това Дик не може да излезе насреща.
Тя се замисли, докато прислужникът отнасяше пъпеша.
— Какво мислиш, че трябва да направя?
За първи път от десет години насам тя беше под влиянието на друга личност освен тази на мъжа си. Всяко нещо, което Томи й казваше, се запечатваше в нея завинаги.
Изпиха бутилката с вино, а ветрецът полюляваше боровите игли, чувствено жарките лъчи на следобедното слънце рисуваха ослепителни петънца от шарена сянка върху карираната покривка на масата. Томи застана зад нея и сложи ръце върху нейните. Бузите им се докоснаха, след това устните им се сляха, тя усети, че се задъхва отчасти от страст към него, отчасти от неочакваността на порива.
— Не можеш ли да отпратиш гувернантката с децата за следобеда?
— Имат урок по пиано. А и без това не ми се стои тук.
— Целуни ме пак.
Малко по-късно, когато пътуваха с колата към Ница, тя си мислеше: „Тъй, имам хитри очи, така ли? Очи на мошеник. По-добре нормален мошеник, отколкото луда пуританка.“