Девета глава
На другия ден в четири часа следобед едно такси спря пред вратата и от него слезе Дик. Объркана от внезапното му появяване, Никол изтича по терасата да го посрещне, стаила дъх от усилие да се контролира.
— Къде е колата? — запита тя.
— Оставих я в Арл. Не ми се караше повече.
— От бележката ти разбрах, че ще се върнеш след няколко дни.
— Задуха мистралът, а и заваля.
— Можа ли да се поразсееш?
— Доколкото може да се разсее човек, който бяга от себе си. Закарах Розмари до Авиньон и я качих на влака. — Двамата тръгнаха към терасата, където той си остави чантата. — В бележката не ти обясних, че съм с нея, за да не си въобразиш нещо кой знае какво.
— Много деликатно от твоя страна. — Сега Никол се чувствуваше по-уверена в себе си.
— Исках да разбера може ли човек да намери нещо в нея — единственият начин беше да я видя насаме.
— И можа ли да намериш нещо в нея?
— Розмари не е пораснала — отвърна той. — Сигурно така е по-добре. А ти какво прави?
Тя усети, че лицето й потреперва като муцунката на зайче.
— Снощи излязох да танцувам — с Томи Барбан. Отидохме…
Той трепна и я прекъсна:
— Не ми обяснявай. Няма значение какво правиш, каквото и да е, не искам да го знам.
— Няма какво да узнаеш.
— Добре, добре. — След това, сякаш бе отсъствувал цяла седмица, добави: — Как са децата?
Телефонът в къщата иззвъня.
— Ако търсят мен — няма ме — каза Дик и бързо се обърна. — Трябва да свърша някои работи в работната стая.
Никол го изчака да се скрие зад стената, после влезе в къщата и вдигна слушалката.
— Nicole, comment vas tu?112
— Дик е вкъщи.
Той шумно въздъхна.
— Да се срещнем в Кан — предложи той. — Трябва да ти говоря.
— Не мога.
— Кажи, че ме обичаш. — Тя мълчаливо кимна пред апарата, а той повтори: — Кажи, че ме обичаш.
— О, да — увери го тя. — Но сега няма какво да се прави.
— Разбира се, че има — възрази той нетърпеливо. — На Дик му е ясно, че между вас двамата е свършено — той явно се оттегля. Как очаква от теб да постъпиш?
— Не знам. Трябва да… — Щеше да каже „да попитам Дик“, но се сдържа и продължи: — Утре ще ти пиша и ще ти телефонирам.
Тя обиколи безцелно стаята, беше доволна от себе си, от постигнатото досега. Виждаше се като пакостница и това й доставяше удоволствие: вече не се чувствуваше като ловец, който стреля по вързан дивеч. Вчерашният ден възкръсна в съзнанието й с безброй подробности, подробности, които бяха започнали да се наслояват върху спомените за сходни моменти, когато любовта й към Дик беше свежа и непокътната. Никол започна да гледа с пренебрежение на предишната любов, сякаш от самото си начало тя бе носила белега на сантименталната привичка. Женската й памет, притежаваща способността да се нагажда към момента, почти беше изпразнена от спомена какво бе преживяла с Дик в усамотени кътчета, в различни части на света през месеца, преди да се оженят. Несъзнателно бе лъгала снощи Томи, бе му се клела, че никога преди не е могла тъй цялостно, тъй пълно, до такава степен…
След това угризението, че предателски и с лека ръка подценява десет години от живота си, я тласна към убежището на Дик.
Тя се приближи безшумно и го видя зад едностайната му къщичка, излегнал се на един шезлонг до стената над морето, и за миг остана мълчаливо загледана в него. Той мислеше, той живееше в свят, който беше чисто негов, и потръпването на лицето му, вдигането или смръщването на веждите, присвиването или разтварянето на очите, мимиката на устните и движенията на ръцете му й подсказваха, че премисля собствения си живот, не нейния. По едно време сви устни и се наведе напред, после на лицето му се изписаха мъка и отчаяние, а когато те преминаха, отпечатъкът им още се четеше в очите му. Почти за първи път през живота си тя изпитваше съжаление към него — трудно е за ония, които са били душевноболни, да съжаляват здравите и Никол, макар че често се бе чувствувала задължена да изрази с думи благодарността си за това, че той я бе възвърнал към света, от който тя се бе откъснала, всъщност винаги бе гледала на него като на неизтощим източник на енергия, беше го смятала за неуморим — забравяше грижите, които му бе създавала, щом забравеше собствените си грижи. Знаеше ли той, че тя вече се е изплъзнала от ръцете му? Не беше ли пожелал сам всичко това? Тя го съжаляваше, тъй както понякога й бе мъчно за Ейб Норт и за печалния му жребий — тъй както се съжаляват безпомощните деца и старци.