— Но косата ми — подстригана е наполовина.
— Няма значение — ела!
Против волята си тя каза на смаяната фризьорка да свали кърпите.
Със съзнанието, че видът й е лош, тя последва Дик към изхода на хотела. Томи, който беше отвън, се поклони и целуна ръката й.
— Ще отидем в Кафе дез Алие — каза Дик.
— Където и да е — стига да сме сами — съгласи се Томи.
Седнаха под клонестите дървета, където изнасяха повечето маси през лятото, и Дик запита:
— Ще вземеш ли нещо, Никол?
— Цитронада.
— За мен малък коняк — каза Томи.
— Уиски „Блек енд уайт“ със сода — поръча Дик.
— Нямаме „Блек енд уайт“. Имаме само „Джони Уокър“.
— Жена ти не те обича — каза направо Томи. — Тя обича мен.
Двамата се изгледаха безпомощно. За мъже в такова положение е трудно да влязат в контакт; отношенията им се изразяват в това каква част от въпросната жена всеки от тях е притежавал или ще притежава, пречупват се през разполовения и образ, който ги лишава от непосредственост и свързва двамата като лоша телефонна линия.
— Един момент — каза Дик. — Donnez-moi du gin et du siphon.115
— Bien, monsieur.116
— Добре, продължавай, Томи.
— За мен е ясно, че с вашия брак е свършено. Няма какво повече да задържа Никол. Пет години чаках това.
— Да видим какво ще каже Никол.
Двамата обърнаха очи към нея.
— Дик, аз се привързах много към Томи.
Той кимна.
— Аз съм ти безразлична — продължи тя. — Всичко е само навик. След Розмари нещата не можаха никога да станат както по-рано.
Томи не се зарадва, че въпросът се поставя под такава светлина, и рязко се намеси:
— Ти не разбираш Никол. Отнасяш се с нея винаги като с пациентка, защото някога е била болна.
Разговорът им беше прекъснат от един натрапчив американец с неприятен вид, който продаваше току-що получените от Ню Йорк броеве на „Хералд“ и „Ню Йорк Таймс“.
— Предлагам ви всички новини, приятелчета — съобщи той. — Отдавна ли сте тук?
— Cessez cela! Allez ouste!117 — кресна Том — и се обърна към Дик: — Няма жена, която да търш…
— Приятелчета — отново ги прекъсна американецът, — вие мислите, че си губя времето — но мнозина други не мислят като вас. — Той извади от портфейла си една изрезка на вестникарска карикатура: на нея бяха изобразени презатлантически кораби, от които слизат безброй американци, нарамили торби със злато. — Да не мислите, че няма и аз да си топна в меда? Напротив, тъкмо обратното. Току-що пристигам от Ница заради обиколката на Франция.
Томи го прогони с едно гневно „allez-vous en“, а Дик извика след него:
— Кога колоната ще бъде тук?
— Всеки момент, приятелчета.
Накрая той си отиде, като им махна с ръка фамилиарно, а Томи отново се обърна към Дик:
— Elle doit avoir plus avec moi qu’avec vous.118
— Говори на английски! Какво искаш да кажеш с това „doit avoir“?
— Doit avoir? — Че с мен ще бъде по-щастлива.
— Ще бъдете нови един за друг. Но Никол и аз сме преживели много щастливи мигове, Томи.
— L’amour de famille119 — каза Томи презрително.
— А когато ти и Никол се ожените, това няма ли да бъде „l’amour de famille“?
Около тях настъпи такова раздвижване, че той бе принуден да замлъкне; колоната на колоездачите се зададе като змия по криволичещата крайбрежна улица; изневиделица изскочиха хора, допреди миг потънали в следобедната си дрямка, и се наредиха по тротоара.
Край колоездачите тичаха деца, улицата се задръсти от автомобили, в които се возеха хора с елегантни кожени якета с ресни, свиреха клаксони, за да предупредят за наближаващата колона, по вратите на ресторантите наизлязоха готвачи по фланелки, а откъм завоя се зададе колоната. Първият колоездач се беше откъснал от групата и работеше усърдно и уверено с педалите — той изскочи с червената си фланелка откъм клонящото към запад слънце под оглушителната смесица насърчителни възгласи. Следваха го трима други, напомнящи с движенията си стари парцалени кукли; краката им бяха жълти от спечената прах и пот, лицата — безизразни, очите — натежали от безкрайна умора. Томи се обърна към Дик:
— Мисля, че Никол иска развод — предполагам, че няма да създаваш трудности.
След челната група идваше рояк от петдесетина състезатели, проточили се в колона от двеста крачки; някои от тях се усмихваха срамежливо, други очевидно бяха изтощени, повечето бяха безразлични от умора. След тях тичаха малки момчета, следвани от няколко изостанали, но упорити състезатели, а най-накрая — камионетка, в която бяха натоварени катастрофиралите и отказалите се. Тримата се върнаха на масата. Никол искаше Дик да вземе инициативата, но той, изглежда, беше доволен да си седи с наполовина обръснато лице, което напълно отговаряше на нейната наполовина подстригана коса.