За миг тя се оказа до Дик Дайвър на пътеката. Неговата сдържаност, неговият ясен ум я караха да мисли, че той е всезнаещ. От една година, а за нея това значеше открай време, тя имаше пари, известна популярност, допир с прочути хора, а това даваше възможност за разширяване на връзките, които лекарската вдовица и нейната дъщеря бяха вече завързали в парижкия пансион. Розмари беше романтична и от тази гледна точка кариерата и бе разкрила малко възможности, които да я задоволят. Майка й, която искаше дъщеря й да се издигне в киното, не можеше да допусне лъжливи заместители, не бе съгласна да използуват възможностите за развлечение, които им се предлагаха от различни страни, а и самата Розмари бе вече надраснала подобни неща — тя работеше в света на киното, но не живееше в този свят. Затова, когато прочете по лицето на майка си, че тя одобрява Дик, че мислено си казва: „Ето истинското — вече не е заместител“, Розмари схвана това като мълчаливо съгласие, като разрешение да стигне с него дотам, докъдето може.
— Наблюдавах ви — каза той и тя знаеше, че това бе вярно. — Ние вече много се привързахме към вас.
— Аз се влюбих веднага щом ви видях — каза тя спокойно.
Той си даде вид, че не е чул, сякаш тя бе казала това от обикновена учтивост.
— Новите приятели — продължи той с тон на човек, който казва нещо важно — често могат да се забавляват по-добре, отколкото старите приятели.
След тази забележка, чийто смисъл не й стана много ясен, тя се намери на масата. Наоколо тъмнееше и светлината на фенерите постепенно ставаше по-ярка. Вътре в нея нещо запя от удоволствие. Струни на възхищение звъннаха в нея, когато видя, че Дик сяда от лявата страна на майка й; тя самата беше между Луис Кемпиън и Брейди.
Преливаща от вълнение, тя изпита нужда да се довери някому и се обърна към Брейди, но щом спомена за Дик, очите му светнаха предупредително и той й даде да разбере, че не желае да играе бащинската роля на изповедник. Тя на свой ред също прояви твърдост, когато той поиска да задържи ръката й, така че те се впуснаха в разговор на професионални теми: всъщност говореше той, а тя слушаше, гледаше го учтиво в очите, но мисълта й беше другаде и тя беше сигурна, че той се досеща за това. От време на време тя улавяше някоя откъслечна мисъл, а останалото възстановяваше, като черпеше от подсъзнанието си подобно на човек, който се вслушва в биенето на часовника след първите няколко удара, на които не е обърнал внимание, но които още отекват в ушите му.
Осма глава
Когато се смълчаха за малко, Розмари обърна очи към отсрещната страна на масата, където седеше Никол между Тони Барбан и Ейб Норт. Косите й искряха като пяна на светлината на свещите. Розмари се заслуша в приятния, малко пресипнал глас, който рядко се обаждаше.
— Бедният човек! — възкликна Никол. — Защо сте искали да го разрежете на две с трион?
— Много просто, щеше ми се да видя какво може да има вътре в един келнер. Не бихте ли искали и вие да знаете какво има в един келнер?
— Стари менюта — засмя се Никол. — Парчета счупени чинии, бакшиши, полуизписани моливчета.
— Точно тъй — но въпросът беше да се докаже научно. Смятах, че няма да бъде тягостно зрелище, защото сеансът щеше да е с музикален съпровод.
— Възнамеряваше да свириш на трион, докато извършваш операцията? — заинтересува се Томи.
— Не стигнахме дотам. Уплашихме се от крясъците. Помислихме, че може да си счупи нещо.
— Това ми звучи много странно — каза Никол. — Един музикант да използува триона, на който друг музикант свири, за да…
Бяха на масата вече от половин час и в атмосферата бе настъпила чувствителна промяна — един по един гостите бяха забравили грижите си, подозренията един към друг, не бяха вече напрегнати и сега се показваха откъм най-добрата си страна като гости на семейство Дайвър. Всеки смяташе, че ако не се държи дружелюбно и ако не проявява интерес към разговора, би оскърбил домакините, затова всеки се опитваше да даде своя принос към общото настроение и виждайки това, Розмари изпитваше симпатия към всички — с изключение на Макиско, който единствен не се приобщаваше към компанията. Това се дължеше не толкова на нежелание, колкото на решението да поддържа с помощта на виното доброто настроение, с което беше пристигнал. Облегнат на стола си, между Ърл Брейди, към когото бе отправил няколко унищожителни забележки по адрес на киното, и мисис Ейбрамс, с която изобщо не разговаряше, той гледаше с победоносна ирония седналия на отсрещната страна на масата Дик, като от време на време правеше несполучливи опити да влезе в спор с него.