— Мисис Макиско, моля, престанете да говорите за мисис Дайвър.
— Не говоря за вас — възразила тя.
— Смятам, че е по-добре да не се занимавате с тях.
— Да не би да са някаква светиня?
— Не се занимавайте с тях. Говорете за нещо друго. Той седял на едната от двете малки седалки до Кемпиън. Кемпиън ми разказа как станало всичко.
— Изглежда, че много обичате да заповядвате — не му останала длъжна Вайолет.
Нали знаете какви разговори се водят в колите късно нощем, някои си шепнат нещо, други са уморени, отегчени или полузаспали и не слушат какво се говори. Така че нито един от спътниците им не може да каже какво точно е станало до момента, когато колата спряла и Барбан извикал с глас на кавалерийски офицер, така че всички подскочили:
— Слизайте! Ако не, ще ви изхвърля — до хотела има само една миля и можете да стигнете пеша. Трябваше да млъкнете и да накарате и жена си да млъкне!
— Вие сте грубиян — казал Макиско. — Знаете, че физически сте по-силен от мен. Но аз не се боя от вас — би трябвало да има кодекс за дуели…
И точно тук сбъркал, защото Томи, който е французин, се пресегнал към задната седалка, ударил му плесница, след това шофьорът отново подкарал колата. В този момент вие сте ги отминали. Тогава жените започнали на свой ред. В това положение стигнали в хотела.
Томи телефонирал на някакъв човек в Кан да му бъде секундант, а Макиско казал, че не иска Кемпиън, който и без това не изпитвал особено желание да става секундант, така че ме повика по телефона, помоли ме да не казвам нищо и направо да идвам. Вайолет Макиско припаднала, мисис Ейбрамс я отвела в стаята й, дали й бром и тя заспала спокойно. Когато пристигнах, се опитах да разубедя Томи, но той бе упорит и каза, че ще се откаже само ако Макиско се извини, но Макиско малко раздразнено ми отговори, че не желае.
Когато Ейб свърши, Розмари запита замислено:
— Знаят ли Дайвърови, че скандалът е заради тях?
— Не, те изобщо няма да разберат, че са замесени.
Този глупак Кемпиън нямаше защо да ви говори за това, но щом като ви е казал… Аз предупредих шофьора: казах му, че ако си отвори устата и каже нещо за станалото, ще изкарам музикалния трион. Цялата разправия си е само между тях двамата — впрочем Томи се нуждае от една хубава война.
— Надявам се, че Дайвърови няма да разберат — каза Розмари.
Ейб погледна часовника си.
— Трябва да се кача и да видя Макиско — искате ли да дойдете? Обзалагам се, че не е мигнал. Сигурно се чувствува самотен.
Розмари си представи как този нервен, дезорганизиран човек бе бодърствувал отчаяно цяла нощ. Поколеба се за миг, раздвоена между съчувствието и неприязънта, след това се съгласи и пълна с утринна енергия, се заизкачва по стълбите редом с Ейб.
Макиско седеше на леглото си и пиянската му войнственост се беше изпарила, въпреки че беше с чаша шампанско в ръка. Имаше нездрав и сърдит вид, а лицето му беше бледо. Той явно бе писал и пил цяла нощ. Погледна объркано Ейб и Розмари и запита:
— Време ли е?
— Не, има още половин час.
Масата бе покрита с изписани листа, които той с известна трудност подреди в дълго писмо; последните страници бяха изписани с необикновено едър и разкривен почерк. Под мъждукащата светлина на електрическата лампа той сложи накрая нечетливия си подпис, напъха всичко в един плик и го предаде на Ейб с думите:
— За жена ми.
— Добре ще е да си облеете главата със студена вода — посъветва го Ейб.
— Смятате ли? — усъмни се Макиско. — Не искам да бъда прекалено трезвен.
— Добре, но сега имате ужасен вид. Максиско послушно влезе в банята.
— Оставям зад себе си ужасен безпорядък — обади се той отвътре. — Не знам как Вайолет ще се върне в Америка. Нямам застраховка. Не се наканих да уредя този въпрос.
— Не говорете глупости, след час ще бъдете отново тук и ще закусвате.
— Да, разбира се. — Той се върна с мокра коса и изгледа Розмари тъй, като че ли я виждаше за първи път. Неочаквано се просълзи. — Не можах да завърша романа си. За това ми е най-мъчно. Не съм ви симпатичен — каза той на Розмари. — Но няма какво да се прави. Аз съм преди всичко човек на перото. — Той издаде неясен, унил звук и безпомощно поклати глава. — Много грешки направих през живота си — безброй грешки. Но бях един от най-обещаващите и в известен смисъл…
Той млъкна и засмука угасналата цигара.
— Напротив, симпатичен сте ми — каза Розмари, — но мисля, че не трябва да се биете.
— Да, трябваше да се опитам да го набия в колата, но вече е късно. Оставих се да ме заплетат в история, в която не трябваше да се заплитам. Имам много несдържан нрав… — Той погледна настоятелно Ейб, като че ли очакваше от него да оспори думите му. След това се засмя отчаяно и поднесе угасналата цигара към устата си. Дишането му се учести.