— Лошото е, че аз предложих дуела — ако Вайолет си бе затворила устата, може би щях да уредя нещата. Разбира се, дори и сега мога да се измъкна, да се надсмея на цялата история, но мисля, че Вайолет няма да ме уважава вече.
— Напротив, ще ви уважава — възрази Розмари. — Ще ви уважава повече.
— Не, вие не познавате Вайолет. Тя става много безцеремонна, когато почувствува, че нейните позиции са по-силни. Женени сме от дванадесет години, имахме седемгодишна дъщеричка, тя умря, а след това знаете как става. И двамата имахме по някое и друго странично увлечение, впрочем нищо сериозно, но се отчуждихме — тази вечер тя ме нарече страхливец.
Объркана, Розмари не намери отговор.
— Ще направим необходимото, за да мине колкото може по-безопасно — каза Ейб. Той отвори кожената чанта. — Ето пистолетите за дуел на Барбан — поисках му ги, за да се запознаете с тях. Той ги носи винаги в куфара си. — Ейб взе едно от старовремските оръжия и го претегли на ръка. Розмари ахна, а Макиско погледна тревожно пистолетите.
— Все пак не е като да се стреляме с едрокалибрени каубойски колтове — каза той.
— Не знам — възрази безпощадно Ейб, — тези са направени с дълга цев, за да можеш по-добре да се прицелваш.
— Какво ще бъде разстоянието? — запита Макиско.
— Поинтересувах се и за това. Ако единият от противниците трябва на всяка цена да бъде ликвидиран, разстоянието е осем крачки, ако е нанесена значителна обида — двадесет крачки, а ако двамата трябва само да защитят честта си — четиридесет крачки. Неговият секундант се съгласи с мен разстоянието да бъде четиридесет крачки.
— Това е добре.
— У Пушкин има едно чудесно описание на дуел — спомни си Ейб. — Всеки един от двамата застава на ръба на една пропаст, така че ако го ударят, да не оживее.
Това се струваше твърде далечно и нереално на Макиско, който го погледна втренчено и запита:
— Какво?
— Искате ли да се окъпете набързо в морето, за да се освежите?
— Не, не, сега не съм в състояние да плувам. — Той въздъхна. — Не виждам за какво е всичко — каза той безпомощно. — Не виждам защо върша всичко това.
То бе първото нещо, което вършеше през живота си. Всъщност Макиско беше от ония хора, за които светът на чувствата не съществува, и изправен пред един конкретен факт, той навлизаше в този свят с изненада.
— Можем да тръгваме — предложи Ейб, тъй като забеляза, че той започва да губи самообладание.
— Добре. — Макиско отпи една дълга глътка коняк, сложи плоската бутилка в джоба си и каза предизвикателно: — Какво ще стане, ако го убия — ще ме хвърлят ли в затвора?
— Ще ви прекарам през италианската граница. Той погледна Розмари, след това се обърна към Ейб умолително:
— Преди да тръгнем, искам да ви кажа нещо насаме.
— Надявам се, че никой няма да пострада — каза Розмари. — Струва ми се, че това е много глупаво, и би трябвало да се опитате да го предотвратите.
Дванадесета глава
Тя завари Кемпиън долу в пустото преддверие.
— Видях ви, като се качвахте по стълбите — каза той възбудено. — Добре ли е той? Кога ще бъде дуелът?
— Не знам. — Беше й неприятно, че той говори за предстоящото като за циркова забава, в която Макиско щеше да бъде клоунът с трагична роля.
— Ще дойдете ли с мен? — запита я той с тон на човек, който е запазил билети. — Ангажирах колата на хотела.
— Не искам да идвам.
— Защо не? Предполагам, че ще си скъся живота с години, но за нищо на света не искам да го изпусна. Можем да гледаме по-отдалеч.
— Защо не вземете мистър Дъмфри със себе си? Монокълът му падна, но този път нямаше как да се скрие в косматите гърди. Той се окопити и отвърна:
— Не желая да го виждам повече.
— Боя се, че няма да дойда. Майка ми не би одобрила това.
Когато Розмари влезе в стаята си, мисис Спиърс се раздвижи, събуди се и я запита:
— Къде си била?
— Просто не можех да заспя. Ти спи, мамо.
— Ела в моята стая. — Когато я дочу да сяда в леглото си, Розмари влезе при нея и й разказа какво се е случило.
— Защо не отидеш да гледаш? — предложи й мисис Спиърс. — Можеш да стоиш по-далеч, а после, ако има нужда, ще помогнеш.
На Розмари й бе неприятна мисълта да стои отстрани и да наблюдава, затова се колебаеше, а в съзнанието на мисис Спиърс, която още беше сънена, мъждукаха спомени за среднощни повиквания при смърт и злополука от времето, когато тя беше лекарска жена.