— Бяхте доста пиян — каза грубо Ейб.
— Не е вярно, не бях.
— Добре тогава, не бяхте.
— Има ли значение дали съм пийнал една глътка, или не?
Самоувереността му растеше и той започна да гледа Ейб накриво.
— Какво значение има? — повтори той.
— Щом сам не разбирате, няма смисъл да говорим за това.
— Не знаете ли, че на фронта всички биваха пияни?
— Добре, да не говорим повече.
Но историята още не беше свършила. Чуха бързи стъпки по затревения терен зад гърба си и лекарят ги настигна.
— Pardon, messieurs, voulez-vous regler mes honoraires? Naturellement c’est pour soins medicaux seulement. M. Barban n’a qu’un billet de mille et ne peut pas les regler et l’autre a laisse son porte-monnaie chez lui.41
— Разчитай на французин да се погрижи за такова нещо — каза Ейб и се обърна към лекаря: — Combien?42
— Нека аз уредя сметката — каза Макиско.
— Не, аз. Опасността беше горе-долу еднаква за всички ни.
Ейб плати на лекаря, а Макиско се затича към храстите и повърна. Когато се върна, беше още по-бледен, но тръгна наперено с Ейб към колата под порозовялото вече утро.
Единствената жертва на дуела бе Кемпиън; той лежеше задъхан в шубраците, а Розмари, внезапно обхваната от истеричен смях, започна да го побутва с крак. Не го остави на мира, докато той не стана. Единственото нещо от значение за нея сега беше, че след няколко часа ще види на плажа човека, когото мислено все още назоваваше с обобщителното име „Дайвърови“.
Тринадесета глава
Розмари, семейство Норт, Дик Дайвър и двама млади френски музиканти бяха във „Воазен“ и чакаха Никол. Оглеждаха посетителите на ресторанта, за да видят дали някой от тях се чувствува удобно — Дик им беше казал, че той е единственият американец, който не се притеснява и умее да запази самообладание, и сега те търсеха някакъв пример, за да го опровергаят. Но нямаше изгледи да успеят — през последните десет минути в ресторанта не влезе нито един мъж, който да не вдигне нервно ръка към лицето си.
— Не трябваше да се отказваме от някогашните засукани мустаци — каза Ейб. — Във всеки случай Дик не е единственият човек, който се чувствува удобно…
— Напротив, единствен съм.
— … но той е единственият трезвен мъж, който се чувствува добре.
Влязоха един добре облечен американец и две жени, насочиха се самоуверено към една от масите и насядаха около нея. Изведнъж мъжът долови, че го наблюдават, ръката му се вдигна конвулсивно и оправи връзката, която нямаше нужда от оправяне. Други двама мъже стояха прави, единият от тях нервно прекарваше длан по гладко обръснатата си страна, а събеседникът му механично поднасяше към устата си угаснала пура. По-щастливите имаха очила, бради или мустаци, така че не се чудеха какво да правят с ръцете си, а онези, които нямаха подобно нещо, прекарваха пръсти по глупаво отворените си уста, дори имаше един, който отчаяно подръпваше ухото си.
Влезе някакъв известен генерал и Ейб, имайки предвид първата година на обучение в Уест Пойнт43 — годината, през която кадетите не могат да напуснат по собствено желание и която оставя върху тях неизличими следи, — се обзаложи с Дик на пет долара.
Отпуснал естествено ръце, генералът чакаше да му поднесат стол. Внезапно той се изпъна, застана като състезател по скокове във вода и Дик каза: „Ето!“ — предполагайки, че той вече е загубил самообладание, но генералът се окопити и те въздъхнаха облекчено — критичният момент беше почти преминал, сервитьорът му предлагаше стол.
Малко ядосано завоевателят вдигна ръка с отсечен жест и почеса посивялата си безукорно подстригана глава.
— Ето, виждате ли — каза Дик доволно, — аз съм единственият.
Розмари бе напълно уверена в това и Дик, който разбра, че никога не е имал по-добри слушатели, внесе такова оживление в тяхната компания, че Розмари започна да гледа с пренебрежение на всички ония, които не бяха на тяхната маса. Бяха вече втори ден в Париж, но сякаш още се намираха под сенника на плажа. В отделни моменти, както на бала на „Кор де Паж“ миналата вечер, обстановката потискаше Розмари, която още не бе посещавала големите холивудски празненства; но Дик й даваше възможност да се приобщи към околната среда, като поздравяваше някои измежду присъствуващите — личеше, че Дайвърови имат широки връзки. Тези хора поглеждаха Дик изненадано, сякаш не са го виждали много дълго време. „Къде се губихте досега?“ — питаха го те, но той не ги допускаше до затворения кръг, държеше ги на разстояние, после ги отстраняваше с лека ирония. Розмари изпитваше чувството, че тези хора са й познати от едно минало, за което не желае да си спомня, сега се е издигнала над тях, отхвърлила ги е и се е отрекла от приятелството им.
41
Извинете, господа, бихте ли ми уредили хонорара? Естествено само за евентуалната лекарска помощ. Господин Барбан има само една банкнота от хиляда франка и не може да уреди сметката а другият си забравил портмонето вкъщи (фр.). — Б.пр.