— Но какво е това? — учуди се Дик. — Нали ми казахте, че не пиете?
— Не съм казала, че никога няма да пия.
— Какво ще каже майка ви?
— Ще изпия само тази чаша. — Тя изпитваше нужда да изпие шампанското си. Дик пиеше, не много наистина, но все пак пиеше, и тя се надяваше, че като пие, може би ще се приближи до него, ще придобие нещо, което й е необходимо. Бързо отпи от чашата си, задави се и каза: — Освен това вчера имах рожден ден, навърших осемнадесет години.
— Защо не ни казахте? — възмутиха се те.
— Знаех, че ще вдигнете голям шум и ще си създадете много труд заради мен. — Тя довърши шампанското си. — Така че сега празнуваме.
— В никакъв случай — каза Дик категорично. — Утре вечер ще отпразнуваме рождения ви ден, не забравяйте това. Осемнадесет години е много важна възраст.
— Навремето мислех, че докато не навършиш осемнадесет години, нищо няма значение — каза Мери.
— Това е вярно — съгласи се Ейб. — А после е същото.
— За Ейб нищо няма значение, докато не се качи на кораба — каза Мери. — Този път действително има план за всичко, което ще направи, когато пристигне в Ню Йорк. — Тя говореше като човек, уморен да казва неща, в които вече не вярва; личеше, че пътят, който двамата с мъжа й следваха или не успяваха да следват, е всъщност само в сферата на намеренията.
— Той ще композира в Америка, а аз ще се занимавам с пеене в Мюнхен, така че, когато отново се съберем, няма да има нищо невъзможно за нас.
— Това е чудесно — възхити се Розмари, изпаднала вече под влиянието на шампанското.
— Междувременно още една капка шампанско за Розмари. Така тя по-добре ще успее да установи наличието на лимфатичните си жлези. Те започват да функционират едва на осемнадесет години.
Дик, който обичаше Ейб, но отдавна беше загубил надежда в него, се засмя снизходително:
— От медицинска гледна точка това не е вярно и освен това ставаме.
Ейб схвана, че с него се отнасят малко покровителствено, и продължи шеговито:
— Нещо ми подсказва, че следващият ми успех в Бродуей ще дойде дълго преди да си завършил твоя трактат.
— Надявам се — каза Дик с равен глас — Надявам се. Може дори да се откажа от това, което ти наричаш „трактат“.
— О, Дик! — възкликна Мери изненадана и разтревожена. Розмари никога не беше виждала лицето на Дик тъй безизразно; тя почувствува, че се казва нещо много важно и за малко не извика заедно с Мери: „О, Дик!“
Но Дик отново се засмя и добави:
— … Да го изоставя, за да се заема с друг. — И стана от масата.
— Но, Дик, седни. Искам да знам…
— Ще ти кажа друг път. Лека нощ, Ейб, лека нощ, Мери.
— Лека нощ, Дик — усмихна се Мери мило, сякаш й беше приятно да остане на почти опустелия кораб. Тя беше добра, храбра жена, следваше мъжа си навсякъде, нагаждаше се според него, без да успее да го отклони дори една крачка встрани от пътя, по който вървеше, и понякога с отчаяние си мислеше колко дълбоко в него бе залегнало онова, поради което тя се опитваше да го напътствува. Въпреки всичко тя излъчваше нещо хубаво, сякаш беше талисман.
Трета глава
— Какво е това, от което сте се отказали? — запита Розмари и погледна съсредоточено Дик в таксито.
— Не е нещо важно.
— Да не би да сте учен?
— Доктор по медицина.
— О! — Тя се усмихна възхитено. — И баща ми беше лекар. Но защо тогава вие не… — Тя замлъкна.
— Няма никаква тайна. Не мислете, че съм се компрометирал на върха на кариерата си и сега се укривам в Ривиерата. Просто не практикувам. Кой знае, един ден навярно ще започна отново.
Розмари безмълвно вдигна лице към него, за да я целуне. Той я погледна, сякаш не разбираше. След това я прегърна през раменете, потърка бузата си до нежната й страна и я изгледа продължително.
— Такова хубаво дете — каза той сериозно.
Тя му се усмихна и започна да си играе с реверите на дрехата му.
— Влюбена съм във вас и в Никол. Всъщност това е тайната ми — не мога дори да говоря за вас пред никого, защото не искам хората да знаят колко чудесен сте вие. Честна дума — обичам вас и Никол — и двама ви.
Той беше чувал това много пъти — дори думите бяха същите.
Тя се приближи до него тъй плътно, че той престана да различава чертите й, престана да вижда младостта й и я целуна, стаил дъх, без да мисли повече за нейната възраст. Тя се облегна на ръката му и въздъхна.
— Реших да се откажа от вас — каза тя. Дик трепна — нима бе казал пред нея нещо, което тя бе изтълкувала като доказателство, че има поне отчасти права върху него?