— И майка ми иска да помага всекиму, но, разбира се, не може да помогне на толкова хора, колкото вие. — Тя въздъхна. — Понякога ми се струва, че съм най-егоистичното същество на света.
Дик, който винаги се бе забавлявал от това, че тя тъй често споменава за майка си, за първи път изпита известно разочарование. Искаше майка й да бъде прогонена от техните отношения и те да надхвърлят детинското равнище, на което Розмари непрекъснато ги поставяше. Но той си даде сметка, че този му порив е липса на самообладание — какво би станало със стремежа на Розмари към него, ако той дори за момент се отпусне? Не без известна паника той разбра, че нещата се изплъзват от ръцете му; не можеше да ги задържи на едно място, те трябваше да отидат или напред, или назад; за първи път през главата му мина мисълта, че Розмари държи кормилото на отношенията им по-здраво от него.
Преди да е стигнал до решение как трябва да действува, Никол се завърна.
— Намерих Лаура. Не знаеше за случилото се и гласът й заглъхваше, изглежда, от време на време й прилошаваше, но след това отново се овладяваше. Подозирала, че днес преди обяд ще се случи нещо.
— Мария би трябвало да бъде сърежисьор на Диагилев — каза Дик с мек тон, за да успокои околните. — Има чудесно чувство за декор, дори за ритъм. Отсега нататък винаги когато виждаме как някой влак потегля, ще чуваме изстрели.
Спуснаха се бързо по широките метални стъпала.
— Мъчно ми е за бедния човек — каза Никол. — Сега разбирам защо тя се държа тъй странно с мен — готвила се е да стреля.
Тя се засмя, Розмари също, но и двете не можеха да се освободят от ужаса, искаше им се Дик да се произнесе за станалото, да не оставя тази трудна задача на тях. Това желание не бе напълно осъзнато, особено от Розмари, която беше свикнала да чува как над главата свистят отломки от експлозии, подобни на разигралата се пред тях трагедия. Но беше разстроена от случилото се. А Дик беше все още твърде много погълнат от новото си увлечение, за да смести нещата в нагласения си да организира празненства ум; жените, усещайки някаква празнота, се чувствуваха необяснимо нещастни.
След това, сякаш нищо не се бе случило, жизненият път на Дайвърови и на приятелите им продължи по улицата.
Но случилото се бе истина, освен това Ейб беше заминал, същия следобед Мери трябваше да отпътува за Залцбург, дните в Париж бяха свършили. Или може би изстрелите бяха огласили финала на бог знае каква тъмна история, бяха й сложили край. Те бяха влезли в живота на всички тях: ехото на насилието ги последва на тротоара, където двама носачи, докато те чакаха за такси, направиха аутопсия на случая с думите:
— Tu as vu le revolver? Il etait tres petit, vraie perle — un jouet.57
— Mais assez puissant! — отвърна другият песимистично. — Tu as vu sa chemise? Assez de sang pour se croirea la guerre.58
Осма глава
Когато излязоха на площада, под юлското слънце плуваше тънка мъгла от бензинови пари.
Гледката беше много неприятна — за разлика от обикновената жега тя не съдържаше обещанието за бягство на чист въздух вън от града, а навяваше мисли за шосета, плувнали в същите отровни изпарения. Докато обядваха на открито срещу Люксембургската градина, Розмари усети мускулни спазми, чувствуваше се капнала от умора и изнервена — предусещането на това й състояние я бе тласнало към самообвиненията в егоизъм на перона.
Дик не си даваше сметка каква рязка промяна е настъпила в нея; той страдаше, неговата засилваща се склонност да се занимава със себе си го правеше сляп за околните неща и той губеше опората, на която градеше умозаключенията си.
След като Мери Норт ги остави, придружена от италианеца — учител по музика, който се бе присъединил към тях по време на кафето, а след това я отведе на гарата, Розмари стана и обяви, че и тя е заета: трябвало да срещне „някои важни хора в студиото“.
— И ако Колис Клей дойде, докато сте още тук — добави тя, — кажете му, че не съм могла да го дочакам: да ми се обади утре.
Последните събития бяха предизвикали реакция в нея, тя бе започнала да мисли само за себе си и бе присвоила правата на децата — това припомни на Дайвърови, че и те имат деца и ги обичат. Розмари си получи заслуженото.
— По-добре оставете бележка на келнера. — Гласът на Никол прозвуча студено и равно. — Ние ставаме веднага.
Розмари схвана укора, но го прие, без да се настройва против тях.
— Тогава няма значение. Довиждане на всички. Дик поиска сметката; той и Никол се отпуснаха и започнаха да дъвчат клечките за зъби.
— Е? — обърнаха се те едновременно един към друг.
Той видя сянка на горчивина около устата й, тя отмина тъй бързо, че само той можеше да я забележи, а можеше и да се престори, че не я е забелязал. За какво мислеше Никол? Розмари беше от десетината души, на които той бе „влязъл под кожата“ през последните години: между тях бяха един французин — цирков клоун, Ейб и Мери Норт, двойка танцьори, един писател, един художник, една актриса от Гран Гиньол, един полупобъркан педераст от руския балет, един обещаващ тенор, когото бяха поддържали в продължение на една година в Милано. Никол добре знаеше колко сериозно приемаха тези хора неговия интерес към тях, неговия ентусиазъм; но тя също така си даваше сметка, че с изключение на онова време, когато се бяха родили децата им, Дик не бе прекарал нито една нощ отделно от нея, откакто бяха женени. От друга страна, той имаше такова обаяние, че просто нямаше как да го остави неизползувано — ония, които притежават този вид жизненост, трябва да бъдат в контакт с хората, да ги привързват към себе си, макар и да нямат нужда от тях.
58
Да, но доста мощен. Видя ли ризата му? Достатъчно кръв, за да си помислиш, че си на война. — Б.пр.