Приятно им беше да вървят из този чуждестранен слънчев град и да обикалят магазините, да чувствуват бликащите си от здраве тела, да обикалят с румени страни; да движат уверено ръцете си, краката си, да пристъпват със самочувствието на харесвани от мъжете жени.
Когато се завърнаха в хотела и намериха Дик, свеж като самото утро, и двете се зарадваха искрено като деца.
Той току-що бе водил някакъв объркан телефонен разговор с Ейб, който, изглежда, се бе укривал цялата сутрин.
— Никога не съм водил по-необикновен телефонен разговор.
Дик бе разговарял не само с Ейб, но и с още десетина души.
Тези хора му бяха представяни по следния начин: „Ей тоя тук иска да говори с тебе, намира се в едно нещо като чайник, ама сега не е — а̀ сети се какво е!“
— Тоя, дето крещи, я да млъква! Заплете се човекът в една история и сега не може да се прибере. Аз, по мое лично, по мое лично… — Гласът на отсрещния край се задави в слушалката и замлъкна.
Направиха му и някакво предложение:
— Смятам, че като психолог ще се заинтересувате от случая… — Неизвестната личност, която бе казала това, замлъкна като обесена на телефонния шнур. Но Дик не се заинтересува нито като психолог, нито иначе. Разговорът му с Ейб бе протекъл по следния начин:
— Ало!
— Да?
— Да, ало.
— Кой сте вие?
— Да. — В слушалката се чу задавен смях.
— Да, давам телефона на друг.
В отделни моменти Дик чуваше гласа на Ейб, а също боричкане, удари по слушалката — очевидно те я бяха изтървали на пода, — откъслечни думи като: „Не, не, мистър Норт…“ След това един енергичен, ясен глас каза: „Ако сте приятел на мистър Норт, ще дойдете да го отведете.“
Прекъсна го гласът на Ейб, който звучеше важно и тържествено, гласът на човек, решил да сложи край на глупостите, защото в момента има нещо по-важно:
— Дик, предизвиках расови вълнения на Монмартр. Отивам да освободя Фриман от полицията. Ако един негър от Копенхаген, той прави боя за обувки — ало, чуваш ли ме? — добре, слушай, ако някой дойде там… — Отново в телефонната мембрана закънтяха в хор неразбираеми звуци.
— Защо си в Париж? — запита Дик.
— Стигнах до Еврьо, реших да се върна със самолет, за да го сравня със Сен Сюлпис. Не че ще пренеса Сен Сюлпис обратно в Париж. Не и в Барок. Имам предвид Сен Жермен. За бога, почакай минутка и ще ти дам да говориш с лакея.
— За бога, недей.
— Слушай — Мери замина ли?
— Да.
— Дик, искам да говориш с един човек, когото срещнах тази сутрин; той е син на морски офицер и е обиколил всички европейски лекари. Чакай да ти обясня случая с него…
В същия момент Дик затвори — може би постъпи неблагодарно, защото подобно на мелница, която трябва да има какво да мели, мозъкът му се нуждаеше от храна.
— Колко мил беше Ейб едно време — обърна се Никол към Розмари. — Колко мил беше! Това беше отдавна — Дик и аз току-що се бяхме оженили. Да го бяхте познавали тогава. Идваше и стоеше у нас по цели седмици, а ние изобщо не усещахме присъствието му. Понякога свиреше, понякога стоеше в библиотеката и с часове композираше, галеше нежно клавишите. Дик, помниш ли онази прислужница? Тя го мислеше за призрак и когато я срещаше в хола, Ейб измучаваше срещу нея; веднъж това ни струва цял сервиз за чай, но ние пет пари не дадохме, разбира се.
Колко хубаво бяха прекарвали някога, отдавна. Розмари им завиждаше за тези дни, представяше си живота им незает с работа, различен от нейния. Не познаваше този живот, но го ценеше, както го ценят хората, които никога не са го имали. Представяше си го като приятна почивка и не си даваше сметка, че Дайвърови се чувствуват не по-малко обременени от ежедневието си от нея.
— Какво го е докарало дотам? — запита тя. — Защо пие?
Никол поклати глава, за да подчертае, че не носи вина за станалото:
— В наши дни толкова много способни хора пропадат.
— Кога не са пропадали? — възрази Дик. — Надарените хора винаги се движат по ръба на пропастта, защото така трябва да бъде — някои от тях не издържат и капитулират.
— Трябва да има по-дълбока причина — отстояваше позициите си Никол, раздразнена, че Дик й противоречи пред Розмари. — Има хора на изкуството, като Фернан например, които не се пристрастяват към алкохола, защо тъкмо американците се пропиват?