— Тя е била едно напълно нормално, събудено и весело дете.
— Напълно.
Доктор Домлер изчакал да чуе по-нататък. Мистър Уорън поклатил глава, въздъхнал дълбоко, хвърлил бърз поглед към доктор Домлер и отново свел очи.
— Преди осем месеца приблизително, може да са били и шест, а може и десет — не си спомням точно къде бяхме по това време, тя започна да прави странни неща — ненормални неща. Сестра й първа ми заговори затова, защото към мен Никол не се промени — добавил той бързо, сякаш някой го обвинил, че той е виновен, — към мен тя си остана същото мило момиченце. Първата неприятност беше във връзка с един прислужник.
— О, да — потвърдил доктор Домлер и кимнал с беловласата си глава, сякаш подобно на Шерлок Холмс той знаел предварително, че в този момент наяве ще излезе именно един прислужник.
— Имах един прислужник, беше в дома ни от години — впрочем швейцарец. — Той вдигнал очи към доктор Домлер, сякаш очаквал патриотично одобрение за избора си.
— И тя си внуши налудничави неща за него. Мислеше, че той я задиря — разбира се, навремето аз й повярвах и го уволних, но сега знам, че това са били глупости.
— Какво казваше тя, че й е направил?
— Това предизвика първото ни съмнение — лекарите не можаха да изкопчат нищо. Тя само ги поглеждаше тъй, сякаш те трябва да знаят какво й е сторил той. Но очевидно искаше да каже, че се е държал неприлично с нея — поведението й не оставяше никакви съмнения.
— Разбирам.
— Аз естествено съм чел за жени, които изпитват самота и започват да си внушават, че под леглото им се крие някой мъж и други такива работи, но защо трябваше Никол да си създава такива фикции? Тя можеше да има всеки младеж, когото пожелае. Бяхме в Лейк Форест — курортно селище недалеч от Чикаго, където имаме вила — и тя бе навън по цял ден, играеше с момчетата голф или тенис. Някои от тях доста се бяха увлекли по нея.
През цялото време, докато Уорън говорил, част от съзнанието на изсушения и сбръчкан старец доктор Домлер било насочено към Чикаго. Някога на младини имал възможност да отиде в Чикаго като научен работник и доцент в университета, може би там щял да забогатее и да се сдобие със своя собствена клиника, вместо да бъде собственик на една незначителна част от това болнично заведение в Швейцария. Като си помислил, че неговите недостатъчни знания — недостатъчни според личната му преценка — ще трябва да се разпрострат върху това огромно пространство, върху тези безкрайни нивя и прерии, решил да не отива. В ония дни бил чел за Чикаго, за големите, едва ли не феодални семейства като Армър, Палмър, Фийлд, Крейн, Уорън, Суифт, Макормък и много други и оттогава насам немалко от неговите пациенти дошли от тези слоеве на Чикаго и Ню Йорк.
— Положението й се влоши — продължил Уорън. — Получи нервна криза или нещо от този род — започна да говори все по-несвързани и по-несвързани неща. — Сестра й записа някои от тях. — И той подал на лекаря няколкократно сгънат лист.
— Почти всичко е за мъже, които искали да я нападнат, хора, които познавала или срещала на улицата, едва ли не всеки…
Той разказал за тревогата и отчаянието, за ужасните моменти, които едно семейство преживява при подобни обстоятелства, за напразните усилия, които положили в Америка, и накрая за надеждата, че една промяна на обстановката ще й помогне — затова той прекосил подводната блокада и довел дъщеря си в Швейцария.
— … на борда на американски кръстосвач — пояснил той не без известна гордост. — Успях да уредя това, защото ми провървя. И позволете ми да добавя — усмихнал се той скромно, — защото, както казват: парите нямат значение.
— Нямат, разбира се — съгласил се сухо доктор Домлер.
Той усещал, че човекът, който стои пред него, крие нещо, чудел се какво и защо. Или ако греши в подозренията си, защо тогава тази елегантна мъжка фигура в спортен костюм, отпусната небрежно в креслото, създава в стаята такава фалшива атмосфера? Във февруарския ден витаела трагедия, сякаш били пречупени крилата на птиче, извършената злина почти прозирала зад настроението в стаята.
— Бих желал… да поговоря с нея, поне няколко минути — казал Домлер на английски с чувството, че така ще се приближи повече до Уорън.
Няколко дена след като Уорън оставил дъщеря си и се завърнал в Лозана, докторът и Франц вписали в картона на Никол:
„Diagnostic: Schizophrenie. Phase ai’gue en decrois-sance. La peur des hommes est un symptome de la maladie, et n’est point constitutionnelle… Le pronostic doit rester reserve.“11
Зачакали с нарастващ интерес посещението на мистър Уорън; той обещал, че ще дойде повторно, а дните минавали.
Уорън се бавел. След две седмици доктор Домлер му писал. Тъй като Уорън продължил да мълчи, той извършил нещо, което в ония дни било une folie12, и телефонирал в „Гран Отел“ във Верве. От прислужника му той научил, че мистър Уорън си стягал багажа да отплува за Америка. Но доктор Домлер знаел, че четиридесетте швейцарски франка за телефонния разговор ще се впишат в регистъра на клиниката, кръвта на дедите му от почетната стража на Тюйлери кипнала и — Уорън бил принуден да вземе слушалката.
11
Диагноза: шизофрения. Остра фаза, намаляваща по интензивност. Страхът от мъжете е болестен симптом, а не вроден… Предположения за по-нататъшното развитие на заболяването не могат да се правят (фр.). — Б.пр.