Със затворени очи беше по-лошо, защото на ритмични вълни усещаше, че намира и загубва нещо, намира го и отново го загубва; но за да не издаде неспокойствието си, остана да лежи така до пладне. Когато отидоха във вагон-ресторанта, нещата тръгнаха по-добре — обедът беше чудесен; стотиците обеди по хижи, ресторанти, влакове и самолети им даваха възможност да сравняват. Познатите забързани стъпки на келнерите във вагон-ресторанта, малките бутилки вино и минерална вода, превъзходният обед в експреса Париж-Лион — Ривиерата им създаваше илюзията, че всичко си е както по-рано, но това беше може би първото пътуване с Никол, което представляваше не толкова отиване някъде, колкото бягство отнякъде. Никол изпи само една чаша от бутилката с вино, а той останалото; говориха за къщата и за децата. Но щом се върнаха в купето, мълчанието отново ги обгърна, както в ресторанта срещу Люксембургската градина. Когато се отдалечаваш от една мъка, струва ти се, че трябва да минеш обратно всички болезнени стъпки, които са те довели до нея. Дик се чувствуваше необичайно неспокоен. Изведнъж Никол каза:
— Не е хубаво, че оставихме така Розмари — как мислиш, ще се справи ли?
— Разбира се. Тя навсякъде може да се оправи… — И за да не подцени с тези думи способността на Никол да се справя, добави: — В края на краищата тя е актриса и макар че има майка си зад гърба си, трябва сама да се грижи за себе си.
— Тя е много красива.
— Още е дете.
— Но е красива.
Продължиха да си разменят безцелни реплики, като всеки казваше онова, което другият мислеше.
— Тя не е толкова умна, колкото помислих отначало — осмели се да каже Дик.
— Има доста остър ум.
— Не особено, при това създава около себе си атмосфера на детска градина.
— Тя е много-много хубава — подчерта Никол с безпристрастен глас. — И във филма ми направи силно впечатление, беше много добра.
— Добър бе режисьорът. Като се замислиш, откриваш, че в изпълнението липсваше до известна степен индивидуалност.
— Напротив. Разбирам защо тя е тъй привлекателна за мъжете.
Сърцето му трепна. За какви мъже? За колко мъже?
… Имате ли нещо против, ако пусна пердето?
… Да, пуснете го. Слънцето ми блести.
А сега къде? И с кого?
— Няма да мине много време и тя ще изглежда с десет години по-възрастна от теб.
— Напротив. Една вечер в театъра скицирах лицето й на програмата, мисля, че ще се запази.
През нощта и двамата бяха неспокойни. След ден — два Дик щеше да се опита да прогони призрака на Розмари, преди той да се е загнездил помежду им, но засега нямаше сили да стори това. Понякога е по-трудно да се лишиш от една мъка, отколкото от едно удоволствие, и споменът за нея до такава степен го държеше в своя власт, че засега нямаше какво да прави, освен да се преструва. Това не му беше лесно, защото бе започнал да се настройва против Никол — след всички тези години тя би трябвало да разпознава симптомите на наближаващите кризи, за да може да ги избягва. Два пъти в продължение на половин месец нервите й не бяха издържали: първия път това бе станало след вечерята в Тармс, когато я бе намерил в спалнята да казва на мисис Макиско с налудничав смях, че не може да отиде в тоалетната, защото ключът бил хвърлен в кладенеца. Мисис Макиско, отначало смаяна и възмутена, накрая бе разбрала. Тогава Дик не се беше разтревожил особено, защото след това Никол съжаляваше за станалото и бе телефонирала в хотела на Гос, но семейство Макиско си бяха заминали.
Но кризата в Париж подсказваше сериозността на първата. Тя може би вещаеше опасността от нов цикъл, от нов тласък на болестта. Дик беше изживял много тежки моменти по време на повторното й заболяване след раждането на второто им дете, Топси, тежки моменти, които го бяха направили нечувствителен и го бяха накарали да установи граница между болната Никол и здравата Никол. Затова сега му бе трудно да разбере докъде стига продиктуваната от чувството за самосъхранение професионална безчувственост и къде започва отскоро зародилата се студенина в сърцето му. Тъй като безразличието, в което човек съзнателно търси убежище или което се оставя да го завладее, се превръща в празнота, той се бе научил да не се занимава с Никол, държеше се студено с нея. Мнозина са писали за зараснали рани, правейки доста свободен паралел с патологията на кожата, но в живота на един човек такова нещо няма. Има открити рани; понякога те са трудно забележими, защото са се свили до такава степен, че приличат на следа от обикновено убождане, но продължават да са рани. Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувствуваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.