Дик се опита да си създаде предварително представа за проекта, преди да са започнали да разменят мнения.
— А как стои финансовата страна на въпроса? — запита той.
Франц вдигна брадичката си и сключи вежди, по гладкото му чело се появиха бръчки, напрежението му личеше в позата на ръцете и на раменете, мускулите на краката му се бяха тъй стегнали, че издуваха плата на панталоните; сърцето му напираше да изскочи и той заговори с глух глас.
— Там е въпросът! Пари — каза той тъжно. — Парите ми са малко. В долари цената е двеста хиляди. Подобренията… — той се поколеба, преди да определи сумата — неща, които ще се съгласиш с мен, че са необходими, ще струват двадесет хиляди американски долара. Но казвам ти — клиниката е златна мина, виждал съм сметководните книги. Като вложим двеста и двадесет хиляди долара, осигуряваме си приход от…
Бейби слушаше с такова любопитство, че Дик я привлече към разговора.
— Не си ли се уверила от собствен опит, Бейби, че когато европеец търси американец по бърза работа, винаги се отнася до пари? — обърна се той към нея.
— За какво става въпрос? — каза тя невинно.
— Този млад хер доцент смята, че той и аз трябва да се впуснем в големи начинания и да се опитаме да привлечем хора с разстроени нерви от Америка.
Франц неспокойно погледна Бейби, а Дик продължи:
— Но кои сме ние, Франц? Ти носиш едно известно има, а аз съм написал два учебника. Достатъчно ли е това, за да привлечеш някого? Освен това нямам толкова пари — нямам дори една десета от тези пари. — Франц се усмихна цинично. — Нямам, честна дума. Никол и Бейби са богати като Крез, но още не съм успял да им пипна парите.
Сега всички слушаха — Дик се чудеше дали и момичето на масата зад гърба им не слуша. Идеята го привличаше. Реши да остави Бейби да говори вместо него, както често оставяме жените да дават мнение за неща, които не зависят от тях. Бейби изведнъж се превъплъти в дядо си и стана хладна и пресметлива.
— Смятам, че това е предложение, по което трябва да си помислиш, Дик. Не чух какво каза доктор Грегъри, но, струва ми се…
Момичето зад него се наведе напред към едно колелце дим, след това вдигна нещо от пода. Право срещу него на масата беше Никол, лицето й се открояваше като допълнение към неговото, красотата й преливаше към него, търсеше убежище в любовта му и я подхранваше, за да получи от нея защита.
— Помисли си, Дик — настояваше Франц възбудено. — Когато човек пише по въпросите на психиатрията, трябва да има непосредствен контакт с клиничната практика. Юнг пише, Блойлер пише, Фройд пише, Форел69 пише, Адлер70 пише — всички те са в непрекъснат контакт с душевноболните.
— Дик има мен — засмя се Никол. — Мисля, че представлявам достатъчно материал за един човек.
— Това е различно — каза Франц предпазливо.
На Бейби й мина през ума, че ако Никол живее близо до една клиника, ще може да бъде винаги спокойна за нея.
— Трябва да го обмислим много внимателно — каза тя.
Дик се забавляваше от нейното нахалство, но не го насърчи.
— Това решение засяга мен, Бейби — каза той меко. — Много мило от твоя страна, че искаш да ми купиш клиника.
Бейби разбра, че е постъпила нетактично, и побърза да отстъпи:
— Разбира се, това си е твоя лична работа.
— Необходими са седмици, за да се реши такова важно нещо. Не знам дали ми се струва привлекателна перспективата Никол и аз да се закотвим в Цюрих… — Той се обърна към Франц, за да го пресече: — Знам, че Цюрих има газоснабдяване, водопроводна мрежа и електричество — живял съм там три години.
— Ще те оставя да го обмислиш — каза Франц. — Уверен съм…
Десетки чифтове тежко подковани обувки затропаха към вратата и те тръгнаха с навалицата. Навън под студената лунна светлина Дик видя как момичето завързва шейничката си към една от запрегнатите с коне шейни. Кочияшът на тяхната шейна ги чакаше, те се качиха, камшикът изплющя, конете се напънаха и запориха с гърди тъмния въздух. Край тях тичаха и се боричкаха силуети, младежите се събаряха един друг от шейните и плазовете, падаха в мекия сняг, тичаха задъхани след конете, хвърляха се изморени в някоя шейна или крещяха, че са ги изоставили. От двете страни на пътя се стелеше спокойната околност; кавалкадата се движеше по някакво необятно възвишение. Тук навън беше тихо и те инстинктивно напрягаха слух, за да доловят вълчи вой сред снеговете.
70
Алфред Адлер (1870–1937) — австрийски психиатър, основоположник на школата за индивидуална психология.