— Това е писмо на неуравновесен човек — каза той. — Не съм имал никакви връзки с момичето. Дори не съм го харесвал.
— Да, опитах се да си внуша това — отвърна Никол.
— Не мога да допусна, че го вземаш за истина.
— Седя тук и си мисля.
Той седна до нея и заговори с укор:
— Това е абсурдно. Не виждаш ли, че е писано от душевноболен човек?
— И аз бях душевноболна.
Той се изправи и гласът му стана по-категоричен.
— Да оставим тези глупости, Никол. Иди да вземеш децата и тръгваме.
Качиха се в колата. Дик шофираше и поеха по пътя, следващ извивките на езерния бряг; слънчевите лъчи се отразяваха от водната повърхност и се пречупвала в предното стъкло, когато излизаха на открито през тунелите от пищна растителност. Колата беше на Дик — едно тъй малко рено, че всички стърчаха от него с изключение на децата, между които гувернантката се извисяваше като мачта на задната седалка. Познаваха всеки километър по пътя — знаеха къде ще усетят аромата на боровите игли и мириса на черния дим от комините. Слънцето, като издигнало се високо в небето човешко лице, жареше силно по сламените шапки на децата.
Никол мълчеше; Дик се чувствуваше неловко пред безмълвния й, вперен право напред поглед. Той често биваше самотен с нея и тя нерядко го изморяваше с краткотрайни словесни изблици: споделяни само с него обяснения за себе си, като например „аз съм еди-каква си — всъщност съм по-скоро такава“; но този следобед той би се радвал да послуша известно време отривистия й глас, за да разбере в каква насока текат мислите й. Положението беше по-опасно, когато тя се свиваше в черупката си и се изолираше от него.
В Цуг гувернантката слезе от колата и ги остави Дайвърови продължиха към панаира в Агири и задминаха няколко гигантски валяка, които отбиха встрани, за да им направят път. Дик паркира колата и тъй като Никол го гледаше, без да помръдне, каза:
— Хайде, мила. — Устните й внезапно се разтеглиха в ужасна усмивка, той почувствува как нещо в стомаха му се свива, но си даде вид, че не забелязва, и повтори: — Хайде, че да могат да слязат и децата.
— О, идвам, не се безпокой — отвърна тя; думите й бяха част от нейни вътрешни помисли, понесли се твърде бързо, за да може той да ги разбере. — Не се безпокой, идвам…
— Тогава ела.
Тя се извърна от него, когато той тръгна редом с нея, но по лицето й още се четеше ироничната и далечна усмивка. Само когато Ленър й заговори на няколко пъти, тя успя да прикове вниманието си върху нещо конкретно — Арлекино и Пулчинела от куклената комедия — и да се ориентира, използувайки го като опорна точка.
Дик се чудеше какво да прави. Беше раздвоен в отношенията си към нея — гледаше я с очите на съпруг, а от друга страна, като психиатър и тази раздвоеност все повече го парализираше. През изтеклите девет години тя неведнъж го бе увличала със себе си и го бе карала да прекрачи границата на разумното, беше го обезоръжавала или внушавайки му съжаление, или с някой проблясък на чувство за хумор, тъй неочакван и несвързан с линията на поведението й, че едва по-късно, когато се успокояваше, той си даваше сметка, че тя бе успяла макар за миг да го надхитри.
След като отговориха на въпроса на Топси дали този е същият Арлекино, когото бяха видели миналата година в Кан, те тръгнаха между панаирните палатки. Бонетата на жените, кацнали на главите им, кадифените им елечета, широките ярки поли — носии от различни кантони, изглеждаха строги и сдържани на фона на боядисаните в синьо и оранжево коли и сергии. Отнякъде долитаха подвиквания и звън на дайре.
Никол се затича внезапно, тъй внезапно, че за миг Дик не разбра, че я няма. Далеч пред очите му се мярна жълтата й фигура, която си пробиваше път сред тълпата и изчезваше като петно охра на границата между действителното и нереалното. Той се завтече след нея. Тя бе избягала тайно и той я следеше тайно. Горещият следобед изведнъж стана кошмарен, изпълнен с пронизителни звуци; той се сети, че е забравил децата, изтича обратно, хвана ги за ръце и закриволичи с тях през тълпата, като се озърташе ту към една, ту към друга палатка.
— Madam — извика той на една млада жена, която стоеше зад бяла лотарийна рулетка, — est-ce que je peux laisser ces petits avec vous deux minutes? C’est tres urgent — je vous donnerai dix francs.
— Mais oui.71
Той бутна децата към палатката.
— Alors — restez avec cette gentille dame.
— Oui, Dick.72
71
Може ли да оставя малките при вас за две минути? Това е много спешно. Ще ви дам десет франка. — Но да. — Б.пр.