— Тъкмо това не мога да разбера — каза Макибън. — Защо трябва да имат нещо против да напуснете страната?
Хенън се извърна от пианото и им намигна:
— Мак си мисли, че марксист е този, който е свършил колежа „Сейнт Марк“.
Историята на бягството беше напълно издържана в приключенската традиция — аристократът, който се укривал в продължение на девет години при бившия си прислужник и работил в държавна хлебопекарница; осемнадесетгодишната дъщеря, живуща в Париж, която се запознала с Томи Барбан… Докато му разказваха, Дик реши, че тази сбръчкана останка от миналото струва живота на трима млади хора. Стана въпрос дали Томи и Чиличев са изпитали страх.
— Когато ми беше студено, да — каза Томи. — Винаги се страхувам, когато ми е студено. И през войната изпитвах страх, когато ми беше студено.
Макибън се изправи.
— Трябва да си вървя. Утре сутринта тръгвам за Инсбрук с колата заедно с жена ми и децата — и гувернантката.
— И аз отивам утре там — каза Дик.
— О, наистина ли? — възкликна Макибън. — Защо не дойдете с нас? Колата е голяма — пакард, ще бъдем само жена ми, децата и аз — и гувернантката…
— Няма да мога…
— Тя всъщност не е гувернантка — добави Макибън и изгледа красноречиво Дик. — Впрочем жена ми познава сестрата на жена ви, Бейби Уорън.
Но Дик не желаеше да приема прибързани ангажименти.
— Обещах на двама души да пътувам с тях.
— О — каза Макибън разочаровано. — Добре, тогава довиждане. — Той развърза от съседната маса каишките на два териера с ръждивокафява козина, но пак не си тръгна. Дик си представи претъпкания пакард, запрашил за Инсбрук, натоварен с Макибънови, децата им, багажа им и лаещите кучета — и гувернантката.
— Във вестника пише, че те знаели кой го е убил — каза Томи. — Но братовчедите му не били съгласни да се изнесе в пресата, защото това станало в един бар. Как ви се струва?
— Въпрос на семейна чест.
Хенън удари силно по клавишите на пианото, за да привлече вниманието към себе си.
— Не мисля, че първите му неща ще се задържат — каза той. — Да оставим настрана европейците, само в Америка има десетина души, които могат да направят това, което направи Норт.
Едва сега Дик разбра, че говорят за Ейб Норт.
— Разликата е там, че Ейб го направи пръв — каза Томи.
— Но съм съгласен — настояваше Хенън. — Създаде си славата на добър композитор, защото пиеше толкова много, че приятелите му трябваше някак си да обяснят това.
— Какво говорите за Ейб Норт? Какво се е случило с него? Неприятности ли има?
— Не чете ли „Хералд“ тази сутрин?
— Не.
— Той е мъртъв. Пребили го в един бар в Ню Йорк. Едва успял да допълзи до Ракет-клуб и там умрял…
— Ейб Норт?
— Да, разбира се, те…
— Ейб Норт? — Дик се надигна от мястото си. — Сигурни ли сте, че е мъртъв?
Хенън се извърна към Макибън:
— Не е допълзял до Ракет-клуб, а до Харвард-клуб. Сигурен съм, че той не членуваше в Ракет.
— Така пише във вестника — настояваше Макибън.
— Сигурно има грешка. Уверен съм. „… Пребит в един бар…“
— Между другото познавам повечето от членовете на Ракет-клуб — каза Хенън. — Сигурно е било Харвард-клуб.
Дик стана. Томи също. Принц Чиличев потъна в някакви свои безцелни разсъждения, може би преценяваше какви са шансовете му да избяга един ден от Русия — тази мисъл го бе занимавала толкова дълго, че едва ли бе успял вече да я прогони от главата си — и тръгна заедно с тях.
„… Ейб Норт, пребит до смърт…“
По пътя за хотела Дик едва си даваше сметка накъде са тръгнали. Томи каза:
— Чакаме шивача да ни ушие някой и друг костюм и отиваме в Париж. Искам да стана борсов агент, а ако се покажа в такъв вид, няма да ме наемат. У вас, в Америка, всеки трупа милиони. Наистина ли тръгваш утре? Дори няма да можем да вечеряме заедно. Оказа се, че принцът имал някаква стара приятелка в Мюнхен. Обади й се, но ни обясниха, че починала преди пет години, и ще вечеряме с двете й дъщери. Принцът кимна утвърдително:
— Може би ще успея да уредя и за доктор Дайвър.
— Не, не — побърза да отговори Дик.
Той спа дълбоко и се пробуди от бавните стъпки на траурното шествие под прозореца. Дълга върволица мъже с униформи, с познати шлемове от хиляда деветстотин и четиринадесета, затлъстели мъже с рединготи и цилиндри, буржоа, аристократи, простолюдие. Те бяха членове на една от организациите на ветераните, тръгнали да сложат венци на гробовете на загиналите. Шествието вървеше бавно, хората се поклащаха тържествено, за да възкресят някогашното величие, но то бе отминало безвъзвратно, мъката беше забравена. Лицата им бяха само привидно опечалени, но Дик почувствува, че нещо напира в гърлото му и го задавя, той скърбеше за смъртта на Ейб и за собствената си младост отпреди десет години.