— Здравейте, доктор Дайвър!
Само поради присъствието на Розмари в хотела Дик веднага се досети, че това е Колис Клей. Той беше запазил старата си самоувереност, имаше вид на преуспял човек; за голяма изненада лицето му беше станало безусто.
— Знаете ли, че Розмари е тук? — запита го Колис.
— Да, срещнах я случайно.
— Бях във Флоренция, научих, че е тук, и пристигнах миналата седмица. Няма да познаете маминото момиченце. — Той побърза да се изясни: — Искам да кажа, че тя израсна при такива грижи, а сега е светска жена — нали разбирате какво искам да кажа. Честна дума, момчетата в Рим са луди по нея! Тя просто ги омагьоса.
— Вие следвате във Флоренция?
— Аз ли? Точно така, там следвам архитектура. Тръгвам си в неделя — ще остана да гледам конните надбягвания.
Не беше лесно за Дик да му попречи да впише неговия коктейл на текущата си сметка в бара — тя беше дълга като списъка на борсовите курсове.
Осма глава
Когато излезе от асансьора, Дик тръгна по един дъгообразен коридор, който най-после го изведе пред осветена врата, зад която дочу приглушен глас. Розмари беше по черна пижама; масичката със закуската беше още в стаята и тя пиеше кафе.
— Все още си красива — каза тон. — Дори малко по-красива от по-рано.
— Искаш ли кафе, младежо?
— Съжалявам, че бях в такъв лош вид тази сутрин.
— Не изглеждаше добре — оправи ли се? Искаш ли кафе?
— Не, благодаря.
— Сега пак си хубав, тази сутрин се уплаших, като те видях. Ако трупата ни остане, майка ми ще дойде идния месец. Тя винаги ме пита не съм ли те срещала тук, мисли си, че сме едва ли не съседи. Мама винаги те е харесвала — винаги е била убедена, че си човек, когото би трябвало да познавам.
— Радвам се, че се сеща за мен.
— О, разбира се — увери го Розмари. — Много често.
— От време на време те гледам в някой филм — каза Дик. — Веднъж уредих да прожектират „Татковото момиче“ специално за мен.
— Във филма, който сега правим, имам хубава роля, освен ако не я орежат.
Тя прекоси стаята зад гърба му и минавайки край него, го докосна по рамото. Нареди по телефона да изнесат масичката и се настани в едно кресло.
— Когато те срещнах, бях малко момиче, Дик. Сега съм жена.
— Искам да чуя всичко за теб.
— Как е Никол — а Ленър и Топси?
Телефонът иззвъня. Докато тя говореше, Дик разгледа два романа — единият беше от Една Фърбър81, а другият от Албърт Макиско. Келнерът влезе и изнесе масичката; сега стаята изглеждаше оголена, а Розмари самотна в черната си пижама.
— Имам гост… Не, не много добре. Ще ходя при шивачката. Имам да пробвам много неща… Не, не сега…
Сякаш облекчена от това, че бяха изнесли масичката, Розмари му се усмихна — усмивка, която говореше, че те двамата са успели да се откопчат от неприятностите на действителността и сега са спокойни в своя рай.
— Готово — каза тя. — Знаеш ли, че цял час съм се подготвяла за теб?
Но отново я повикаха по телефона. Дик стана, за да премести шапката си от леглото върху поставката за куфари, и Розмари уплашено закри с ръка мембраната на телефонната слушалка:
— Нали не си тръгваш?
— Не.
Когато разговорът приключи, той се опита да се уговори с нея как да прекарат заедно следобеда:
— Очаквам, че няма да ме оставиш да гладувам.
— Аз също — съгласи се Розмари. — Човекът, който току-що ми телефонира, познавал една моя втора братовчедка. Представи си, да се обадиш някому под подобен претекст!
Тя спусна завесите — очевидно го подканяше. Заради какво друго би затъмнила стаята така, че Дик да не я вижда? Той отправяше думите си към нея като писма, сякаш им беше необходимо време, докато я достигнат.
— Трудно е да седя тук тъй близо до теб и да не те целуна. — Те се целунаха пламенно, изправени в средата на стаята. Тя се притисна към него, след това се върна в креслото си.
Не можеше да продължава така — да седят в стаята и да водят приятен разговор: или напред, или назад. Когато телефонът отново иззвъня, той се отправи към спалнята, отпусна се на леглото й и разтвори романа на Макиско. Розмари влезе и седна до него.