— Никой няма такива дълги мигли като твоите — забеляза тя.
— Намираме се на ученическа забава. Между присъствуващите е мис Розмари Хойт, любителка на дългите мигли…
Тя го целуна, а той я привлече към себе си и легнали един до друг, те се целуваха до задъхване. Дъхът й беше млад, пълен с желание, възбуждащ. Устните й бяха леко напукани, но меки в ъгълчетата.
Двамата се превърнаха в кълбо от сплетени крайници, крака, измачкани дрехи, боричкащи се ръце до шията и гърдите й. Тя прошепна.
— Не, не сега — тези неща не трябва да се правят припряно.
С усилие той сподави възбудата си, вдигна крехката й фигура на ръце и каза непринудено:
— Мила — тези неща нямат значение.
Сега, когато я гледаше от долу на горе, лицето й бе друго; той го виждаше осветено от вечната лунна светлина.
— Ще бъде поетична справедливост… ако е с теб — каза тя. Изтръгна се от него, отиде до огледалото и приглади с ръце разпиляната си коса. Притегли един стол до леглото и поглади страната му.
— Кажи ми истината за себе си — подкани я той.
— Винаги съм ти я казвала.
— В известен смисъл да — но нищо не остава непроменено.
Засмяха се и двамата, но той продължи:
— Още ли си девствена?
— Неее! — отвърна тя проточено. — Спах с шестстотин и четиридесет мъже — ако това е отговорът, който искаш.
— Не е моя работа.
— Да не би да ме разпитваш като интересен за психологията случай?
— Като имам предвид, че си напълно нормално двадесет и две годишно момиче, което живее през деветстотин двадесет и девета година, предполагам, че си имала някои приключения.
— Всички излязоха несполучливи — отвърна тя.
Дик не можеше да й повярва. Не можеше да разбере дали тя съзнателно изгражда бариера помежду им, или постъпва така, за да направи по-значителен момента, в който ще отстъпи.
— Хайде да се разходим в Пинчио — предложи той. Той тръсна снага, оправи дрехите си и приглади косата си. Моментът беше дошъл и някак си отлетял. В продължение на три години Дик бе останал идеалът, с който Розмари бе сравнявала останалите мъже, и тя неизбежно го беше издигнала на пиедестал. Не искаше той да бъде като другите, но ето че и той проявяваше същата настойчивост, сякаш искаше да вземе частица от нея и да я отнесе в джоба си.
Тръгнаха по моравата между херувими и философи, фавни и водоскоци, а тя го хвана удобно под ръка, нагласи ръката си в неговата тъй, сякаш ще останат завинаги в същата поза. Взе една клонка и я счупи, тя се оказа суха. Изведнъж видя в лицето на Дик онова, което бе искала да види, сграбчи ръката му и я целуна през ръкавицата. След това заскача около него като дете, той се усмихна, тя се засмя и двамата се развеселиха.
— Не мога да изляза с тебе тази вечер, мили, обещала съм отдавна на едни хора, но утре, ако станеш рано, ще те взема на снимачната площадка.
Той вечеря сам в хотела, легна си рано и срещна Розмари във фоайето в шест и половина сутринта. Седнала до него в колата, тя излъчваше свежест и младост под вълните на утринното слънце. Излязоха през Порта Сан Себастиано, продължиха по Виа Апиа и стигнаха до грамадните декори на един форум — по-голям от истинския. Розмари го предаде на един човек, който започна да го развежда между големите подпорни греди, арките и скамейките около арената. Сцената, която се снимаше, се развиваше в килия с робини християнки. Те се приближиха и видяха Никотера, един от мнозината надеждни валентиновци82, който се перчеше и позираше пред тъжните, силно гримирани очи на „робините“.
Розмари се появи в къса туника.
— Внимавай в този кадър — прошепна тя на Дик. — Искам твоето мнение. Всеки, който види пробите, разправя, че…
— Какви са тези проби?
— Когато прожектират лентата, заснета предния ден. Разправят, че това е първата сцена, в която имам сексапил.
— Не го виждам.
— Ти, разбира се, няма да видиш! Но наистина имам.
Никотера, наметнат с леопардова кожа, говореше съсредоточено с Розмари, а осветителят разискваше нещо с продуцента, като същевременно се облягаше на рамото му. Накрая продуцентът грубо се отдръпна от него, избърса запотеното си чело, а разводачът на Дик забеляза:
— Днес отново нервничи, и още как!
— Кой? — попита Дик, но преди човекът да му отговори, продуцентът бързо се приближи към тях.
— Кой нервничи — ти нервничиш! — Той говореше на Дик неприязнено като на член от цензурната комисия. — Когато той нервничи, винаги мисли, че другите нервничат, пък добавя „и още как“! — Той изгледа заплашително събеседника на Дик, след това плесна с ръце: — Хайде — всички на подиума.
82
Рудолф Валентино — популярен красавец от някогашните филми, сега синоним на сладникав любовник.