Тридесет минути по-късно адвокатът позвъни. Когато разговорът приключи, Мигел с радостно учудване за пита:
— Как можеш просто така да си седиш, след като току-що спечели дванадесет милиона долара, Рамон?
Той му отвърна с иронична усмивка:
— Всъщност току-що спечелих четиридесет милиона. Ще използвам дванадесетте милиона, за да купя акции на „Грийн Пейнт енд Кемикъл“. След около две седмици ще ги продам за двадесет милиона и ще използвам получените пари, за да завърша двата небостъргача. След шест месеца ще продам сградите и ще си върна двадесетте милиона, които съм инвестирал, а също и тези двадесет милиона.
Мигел нетърпеливо облече сакото си и оправи възела на вратовръзката си.
— Да вървим да отпразнуваме събитието! Ще бъде едновременно прощална ергенска вечер и парти по случай успеха.
Очите на Рамон помръкнаха.
— Няма нужда от прощална ергенска вечер. Забравих да ти кажа, че няма да има сватба. Кати… промени намеренията си. — Отвори дясното чекмедже и започна да прехвърля книжата в него, за да избегне съчувствието в погледа на приятеля си. — Излез и полей успеха ни сам. Искам да прегледам документацията за строежа на небостъргачите.
Малко по-късно Рамон вдигна поглед и видя, че пред бюрото му стои някакво момче с две картонени кутии в ръце.
— Поръчали сте сандвичи, сеньор.
— Остави ги там — кимна Рамон към масичката за кафе и разсеяно бръкна в джоба на сакото си. Извади портфейла си и потърси еднодоларова банкнота, за да даде бакшиш на момчето.
Най-дребните пари, които откри, бяха петте долара, дадени му от Кати в деня на запознанството им. Беше решил никога да не се разделя със смачканата банкнота, но сега промени намерението си.
Извади банкнотата. Пръстите му конвулсивно я стиснаха. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне на хиляди парчета. Подаде парите на момчето. Трябваше да прогони спомена за Кати.
Когато момчето излезе, той отново погледна в портфейла си. Парите вече не бяха там. И самата Кати я нямаше. Той отново беше станал невероятно богат. Горчив гняв изпълни цялото му същество. Юмрукът му конвулсивно се сви, сякаш стремейки се да сграбчи нещо.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Едуардо прокара пръсти през разрошената си тъмна коса и хвърли обезпокоен поглед към Кати. Лицето й беше напрегнато.
— Пазачът каза, че е излязъл преди три часа, значи — в девет часа. Гарсия го е чакал с колата, но нито единият, нито другият са отишли в Маягуез, нито пък в дома на Рамон в Сан Хуан.
Кати прехапа устни:
— Мислиш ли, че е възможно Гарсия да е казал на Рамон, че съм останала, и сега той просто да не вдига телефона?
— Ако Рамон знаеше, че все още си тук, в никакъв случай нямаше да се крие от теб. Щеше да влети в тази къща като четиридесет разбеснели се дяволи, повярвай ми.
— Едуардо — въздъхна Габриела, — преувеличаваш и караш Кати да се чувства още по-нервна.
Той пъхна ръце в джобовете си и погледна към Кати.
— Не зная къде може да е отишъл. Не е в никоя от своите къщи, нито пък се е прибрал в дома на Рафаел. Не мога да се сетя къде другаде би предпочел да прекара нощта.
Кати потисна внезапната ревност, която я обзе при мисълта, че може да е потърсил утеха при друга жена.
— Така се надявах, че ще се върне в къщата! Сигурен ли си, че не е там?
— Казах ти, че се качих до горе. Беше десет и половина — прекалено ранен час за лягане. Но къщата беше тъмна.
Кати отчаяно изрече:
— Ако мебелите бяха върнати, щях да отида там. На това място се чувствам най-близо до Рамон.
— Зная къде мислиш, че е Рамон, но те уверявам, че грешиш — решително произнесе Габриела. — Той не би потърсил друга жена тази вечер.
Едуардо хвърли подозрителен поглед към жена си.
— Почука, когато отиде до къщата, нали? — попита Кати.
— Защо трябва да чукам на вратата на тъмна и празна къща? — извърна глава към нея Едуардо. — Ако беше вътре, той щеше да забележи светлините на фаровете и щеше да излезе, за да разбере кой идва при него.
Кати смръщи чело.
— Мисля, че трябваше да почукаш. — Внезапно се изправи и решително заяви: — Отивам до къщата.
— Кати, Рамон не е там, но щом настояваш да отидеш, ще те придружа.
— Ще се оправя и сама — уверено изрече тя.
— Не бих искал да се изправиш срещу него сама — настоя Едуардо. — Видях колко ядосан беше вчера. Бях с него и…
— Аз също бях с него — внимателно му припомни тя. — Сигурна съм, че ще се оправя. Не може днес да е по-ядосан от вчера.
Едуардо извади ключовете от колата и й ги подаде.
— Ако дори за секунда вярвах, че Рамон е там, щях да дойда с теб. Но зная, че го няма. Ще трябва да изчакаш утрото, за да говориш с него.