— Трябва да вървя. Имам малко работа тази вечер.
Кати с усмивка се надигна от мястото си и посегна към фотоапарата.
— Останала е още една поза. Застани там, а аз ще те снимам. После ще извадя лентата и ще ти я дам заедно с другата.
— По-добре я запази. Ще се снимаме утре, когато отидем на пикник.
Младата жена се зачуди дали да приеме новата покана за среща с него. За пръв път от месеци насам се чувстваше безгрижна, с леко сърце…
— Не, няма да дойда. Но много ти благодаря.
Рамон беше висок, привлекателен, мъжествен, но силното му излъчване по-скоро я отблъскваше, отколкото я привличаше. Въпреки че между него и другия нямаше нищо общо…
— Защо ме поглеждаш, а после бързо отместваш поглед встрани, сякаш ти се ще да не ме гледаш? — попита неочаквано той.
— Аз… Аз не правя така — заекна Кати и смело срещна погледа му.
— Напротив, правиш го.
Понечи да го излъже, но разбра, че е безсмислено.
— Напомняш ми за един човек, който вече не е между живите. Той беше висок и мургав също като теб.
— Изглежда смъртта му ти е причинила огромна скръб?
— Смъртта му ми донесе огромно облекчение — отвърна твърдо тя. — Преди да умре, много пъти ме е обземало желанието да го убия.
— Какъв тъмен греховен живот за млада и красива жена като теб! — засмя се Рамон.
Чувството й за хумор не я напускаше дори в моментите, когато я обсебваха неприятни спомени. И сега тя жизнерадостно се усмихна и отвърна:
— По-добре тъмен и греховен, отколкото скучен и досаден.
— Но ти си отегчена! — възкликна Рамон. — Разбрах го в мига, в който те видях в онзи бар. — Ръката му натисна бравата. — Ще мина да те взема за пикника утре към обяд. Аз осигурявам храната.
Забелязал колебанието, изписано на лицето й, великодушно добави:
— А ти можеш да се въоръжиш с една лекция по въпроса за невероятната ми грубост да настоявам, вместо да те помоля възпитано да излезеш с мен.
Същата вечер Кати осъзна колко е прав Рамон. Беше поканена на шумно парти в дома на един познат, но си тръгна рано, защото се почувства отегчена. Дали досадата, която изпитваше, не беше причина за нарастващата й нервност, за необяснимото недоволство, което я изпълваше напоследък? Не. Животът й в никакъв случай не можеше да се нарече отегчителен. Дори имаше моменти, които бяха наситени със събития.
Сви се на дивана във всекидневната и разсеяно прокара дългия си маникюр по корицата на романа, отпуснат в скута й. Сините й очи гледаха мрачно и тъжно. Щом не беше отегчена, какво тогава ставаше с нея през последните месеци? Все по-често се улавяше, че си задава този въпрос. Отговорът винаги й убягваше. Само да можеше да разбере какво й липсва, щеше да се постарае да запълни празнината…
В живота й нищо не липсваше, твърдо си рече тя. Имаше достатъчно причини, за да се чувства щастлива и доволна: беше едва на двадесет и три години, а вече имаше диплом от престижен колеж и прекрасна, изпълнена с предизвикателство работа — при това високоплатена. Но дори и без добрата заплата парите, отпускани от баща й, й бяха достатъчно. Разполагаше с чудесен апартамент, а гардеробите й бяха пълни със скъпи дрехи. Мъжете я харесваха, имаше много приятели, а социалните й контакти бяха толкова активни, колкото на нея самата й се искаше. Родителите й я обичаха и й помагаха. На практика имаше… всичко!
Какво още би могла да желае, за да бъде щастлива?
— Мъж — би отбелязала мъдро Карън, ако можеше да я чуе в момента. Но приятелката й винаги казваше точно това.
Кати се усмихна. „Мъжът“ определено не беше разрешението на проблема й. Не липсата на мъжка компания пораждаше в душата й това чувство за празнота.
Презираше всичко, което дори съвсем слабо напомняше за самосъжаление, затова тръсна сърдито глава.
Нямаше никаква причина да бъде нещастна. Никаква! Тя беше много щастлива! Жените по целия свят мечтаеха за кариера, бореха се за свобода и независимост, копнееха за финансова сигурност. А тя — Кати Конъли — разполагаше с всичко това, и то на двадесет и три годишна възраст.
— Имам си всичко! — решително изрече и отвори книгата. Думите подскачаха пред очите й, а нещо дълбоко в нея ритмично нашепваше: „Не е достатъчно. Онова, което имаш, нищо не означава.“
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Рамон я заведе във Форест Парк. Опънаха одеяло под един вековен дъб и си устроиха истинско пиршество с маринованите телешки пържоли, шунката и хрупкавата франзела, които беше донесъл.
Докато се хранеха и разговаряха, погледът му възхитено галеше порозовялото й от възбуда лице, лъскавата й червеникава коса, проблясваща всеки път, когато Кати посягаше към кошницата с храната. Прекарваха толкова приятно, че тя наистина нямаше нищо против Рамон да я наблюдава по този начин.