— Първо, ще се погрижа за обявяването на банкрута на корпорацията, а после ще се заема с това, което са вършили дядо ми, а преди това и неговият баща и дядо. Ще се занимавам със земеделие.
— Ти си полудял! — извика приятелят му. — Смяташ да обработваш малкото късче земя около колибата, където двамата с теб бяхме завели онези момичета от…
— Това малко късче земя — прекъсна го Рамон с хладно достойнство — е всичко, което ми е останало. Заедно с колибата, която всъщност е моят роден дом.
— Ами имението край Сан Хуан? А вилата в Испания? Или острова в Средиземно море? Продай някоя от къщите или острова — така ще имаш достатъчно, за да живееш охолно до края на дните си.
— Няма ги. Използвах ги като гаранция при вземането на заема за корпорацията. Още преди да е изтекла годината, банките, на които дължа пари, ще погълнат всичко.
— По дяволите! — безпомощно изруга Роджър. — Ако баща ти не беше умрял, щях да го убия.
— Акционерите щяха да те изпреварят — накриво се усмихна Рамон.
— Как можеш най-спокойно да стоиш и да говориш за това, сякаш то изобщо не те засяга?
— Примирих се с поражението. Направих всичко, което беше по силите ми. Сега нямам нищо против да обработвам земята си наравно с хората, които са правили това за моето семейство векове наред.
Като се извърна, за да скрие съчувствието, което изпитваше към този човек, приятелят му попита:
— Има ли нещо, което мога да направя за теб, Рамон?
— Да.
— Само ми кажи какво и ще го направя! — В погледа му проблесна надежда.
— Ще ми дадеш ли на заем колата си? Ще ми се да покарам малко.
Роджър изкриви лице в недоволна гримаса, бръкна в джоба си и му подхвърли връзката ключове.
— Има проблем с двигателя и филтъра, но ще я оправят чак след седмица. С твоя късмет мерцедесът сигурно ще откаже да върви точно тази вечер.
Рамон сви рамене. Лицето му не изразяваше нищо.
— Ако спре, ще походя пеша. Това ще ми помогне за добрата физическа форма — нали ще ставам земеделец.
— Не е наложително да се заемаш с обработването на онова парче земя и ти много добре знаеш това! Името ти се ползва с широка известност сред международните бизнес кръгове.
Рамон с мъка овладя гнева си.
— За представителите на международните бизнес среди аз съм съучастник в един грях, който никой няма да забрави, нито да прости — банкрута. А банкрутът на моята корпорация ще бъде един от най-ужасните. Нима според теб трябва да се моля на приятелите си, като се осланям на тази лоша слава? Да дойда ли утре в твоето предприятие и да подам молба за постъпване на работа в монтажния цех?
— Не, разбира се, че не! Но би могъл да измислиш нещо подходящо. Виждал съм те как изграждаш цяла финансова империя съвсем сам в рамките на няколко години! След като си я създал, би трябвало да намериш начин да запазиш част от нея. Не мисля, че ще пратиш всичко по дяволите! Аз…
— Не съм магьосник — прекъсна го Рамон. — А корпорацията се нуждае от чудо в момента. Механиците оправят единия от двигателите на частния ми самолет и щом изтекат почивните дни, пилотът ми ще ме откара в Пуерто Рико. — Роджър отвори уста отново да протестира, но погледът на другия мъж го спря. — Земеделието е достоен начин за изкарване на прехраната. Много по-достоен от разправиите с разни банкери, бих казал. Не съм имал спокойствие нито преди, нито след смъртта на баща си. Сега е моментът да си го осигуря.
ВТОРА ГЛАВА
Просторният бар „Каньон“, разположен близо до Уестпорт беше препълнен с обичайната за петък вечер тълпа. Кати Конъли крадешком погледна часовника си, после насочи очи към събраните на малки групички хора — те се смееха, пиеха, разговаряха. Търсеше да зърне сред тях точно определено лице. Лампите с копринени абажури и саксиите с буйна зеленина, висящи в поставки от макреме от цветния стъклен таван, закриваха гледката към входната врата.
Без да престава да се усмихва, тя отново насочи вниманието си към близката групичка мъже и жени.
— Така че в крайна сметка му казах повече никога да не ми звъни — казваше в този миг Карън Уилсън.
Някакъв мъж посегна да вземе чашата си от бара и без да иска настъпи Кати по крака, а докато бъркаше в джоба си за пари, я блъсна с лакът. Човекът не се извини, а и тя не очакваше извинение. Тук всеки се интересуваше единствено от себе си. Мъжете и жените бяха с равни права.
Мъжът взе напитката си и понечи да тръгне, но забеляза Кати.
— Здравей — спря се и одобрително огледа стройното момиче, облечено в тясна синя рокля. — Чудесно — заключи той. Беше успял да види всичко — от лъскавата руса коса с червеникав оттенък до сапфиреносините й очи, които го наблюдаваха изпод дългите извити мигли и деликатно очертани вежди. Скулите й бяха елегантно загатнати, носът й — малък, а бледата кожа на страните й бавно започваше да порозовява.