Кати като омагьосана гледаше устните му, които доближаваха нейните, и едва чуто прошепна:
— Често ще се караме.
Той погали устните й със своите:
— Споровете са просто гневно проявление на любовта и загрижеността.
— Мнението ни по всички въпроси ще бъде различно. Ти си деспотична натура, а аз съм прекалено независима.
Устните му продължиха да докосват нейните:
— Ще се научим да правим компромиси.
— Не може човек да дава всичко. Какво ще искаш в замяна?
Ръцете му я обгърнаха:
— Нито повече, нито по-малко от онова, което ще ти предложа аз — всичко без остатък. Винаги.
Езикът му нежно проникна в устата й.
Това, което в началото усещаше като леко затопляне, прерасна в огън, а после се разпали в пожар, изгарящ цялото й тяло. Кати се отпусна в ръцете му и отвърна на целувките му с жадна настойчивост. Гърдите й се напрегнаха под ласкавите му длани.
— Ние си принадлежим един на друг — прошепна Рамон. — Кажи ми, че и ти го знаеш! — изрече задъхано, а пръстите му се плъзнаха под ластика на бикините й, притискайки пламналите й слабини към пулсиращата си мъжественост. — Телата ни го знаят, Кати.
Тя беше обсебена от главозамайващото чувство, изпълващо тялото й при допира на ръката му върху кожата й, от гордостта, че е възпламенила желанието му. Съпротивата й напълно изчезна. Тя обви ръце около шията му, прокара пръсти по широките му рамене, поглади лъскавата му черна коса, заби нокти в мускулите на гърба му. И когато Рамон дрезгаво й нареди: „Кажи ми!“, устните й се впиха в неговите и тя механично повтори:
— Ние си принадлежим.
Произнесе думите почти шепнешком, но те сякаш прокънтяха в стаята и й подействаха като студен душ. Отдръпна се и впи поглед в неговия.
Очите му трескаво обходиха нежната извивка на страните й, усетиха паниката в огромните й сини очи, засенчени от дългите извити мигли. Той приглади косата й назад и обгърна с длани лицето й.
— Не се страхувай, querida — нежно промълви. — Мисля, че си уплашена не толкова от това, което става между нас, а от бързината, с която се случва. — Пръстите му погладиха пламналите й страни и Рамон добави: — Бих искал да ти дам повече време, но за съжаление е невъзможно. Ще потеглим за Пуерто Рико в неделя. Все пак ще разполагаш с цели четири дни, за да събереш багажа си. Трябваше да си тръгна още преди два дни, така че не мога да отлагам повече.
— Но… Аз утре съм на работа — опита се да протестира Кати.
— Разбира се. Ще отидеш да им съобщиш, че заминаваш за Пуерто Рико и затова напускаш.
Сред всички основания да отхвърли предложението му не на последно място беше и работата й.
— Не мога просто да отида и да им заявя, че напускам след четири дни. Длъжна съм да ги предупредя поне две седмици предварително. Наистина не мога!
— Напротив, Кати, можеш! — спокойно възрази той.
— Ами родителите ми? О, не! Трябва незабавно да изчезваме оттук! — разтревожи се тя. — Съвсем забравих за тях. Само това ми липсва — да дойдат и да те заварят при мен! И без това тази сутрин вече проведоха един официален разговор, започващ с „Катърин“.
Изтръгна се от прегръдките му и го повлече към всекидневната, грабна дамската си чанта и не се успокои, докато двамата не се озоваха в колата му.
— Какво представлява този официален телефонен разговор, който започва с „Катърин“? — попита я развеселен Рамон.
Младата жена се наслаждаваше на лекотата, с която той управляваше колата, възхищаваше се на дългите му силни пръсти, стиснали волана.
— Когато родителите ми се обърнат към мен с „Катърин“, това означава, че са начертали границите на бойното поле, разположили са артилерията си на удобни за стрелба позиции и в случай, че не развея възможно най-бързо белия флаг, са готови да открият огън по мен.
Той широко й се усмихна и Кати изпита облекчение.
— Къде всъщност отиваме? — попита тя.
— При Арката. Никога не ми е оставало време да я разгледам.
— Турист! — подразни го тя.
Остатъка от деня прекараха наистина като туристи. Разхождаха се из града, после взеха под наем водно колело и предприеха кратко пътуване по мътните води на Мисисипи. Кати разсеяно гледаше в далечината, обзета от мрачни мисли.
Облегнат настрани, Рамон не откъсваше очи от нея.
— Кога ще съобщиш новината на родителите си? — попита внезапно.
Дланите й се изпотиха от напрежение. Тя ги избърса в панталоните си и поклати глава:
— Още не съм решила — отвърна, без да е наясно какво точно не е решила.