Спуснаха се по тясна калдъръмена уличка и се натъкнаха на прекрасна кръчма, където се предлагаха страхотни сандвичи. Кати яде съвсем малко. През по-голямата част от времето разсеяно се взираше навън.
Рамон се облегна на стола си, запали цигара и присви очи срещу дима.
— Искаш ли да бъда до теб, когато им казваш?
— Не съм мислила по въпроса.
Отидоха до Арката. Кати се вживя в ролята на екскурзовод и му обясни, че въпросната постройка е най-високият монумент в Съединените щати, после замлъкна и отново впери невиждащ поглед в далечината.
Той стоеше до нея и я гледаше. Накрая каза:
— Колкото повече изчакваш, толкова по-трудно ще ти бъде и толкова по-изнервена ще се чувстваш.
— Наистина ли искаш да се качиш на върха? — отклони темата Кати. — Предполагам, че гледката от там е фантастична. Наистина, не мога да твърдя подобно нещо от личен опит… Винаги се боя да отворя очи, когато се издигна нависоко.
— Кати, не разполагаме с много време.
— Зная.
Върнаха се при колата и поеха по Маркет Стрийт. Изведнъж й хрумна, че на Рамон може да му бъде интересно да види булевард „Линдел“. Подкараха надолу.
— Какво е онова там? — попита по едно време той.
Тя погледна вдясно и отвърна:
— Катедралата „Сейнт Луис“.
Каква беше изненадата й, когато Рамон свърна към огромната сграда и спря.
— Защо, за Бога, спираме тук?
Той се обърна към нея и прехвърли ръка през раменете й.
— Остават няколко дни, преди да заминем. Трябва да вземем важни решения и да свършим доста неща. Ще ти помогна да приготвиш багажа си, ще направя за теб всичко, което мога. Но ти ще трябва да съобщиш на родителите си за нашите намерения и да пуснеш предупреждение за напускане на работа.
— Зная.
Свободната му ръка докосна брадичката й, повдигна я леко нагоре, а устните му целунаха нейните с настойчива нежност.
— Все пак защо искаш да влезем в църквата? — попита Кати, когато Рамон заобиколи колата и отвори вратата откъм нейната страна.
— Обикновено в църквите човек открива най-съвършените творения на изкуството за съответната епоха.
Не беше убедена, че такава е истинската причина за неочакваното му желание. Нервите й, които и без това бяха опънати до крайност, вече едва издържаха. Двамата изкачиха ниските каменни стъпала, водещи към величествената катедрала. Младият мъж отвори масивната резбована врата и отстъпи назад, за да й даде път. Озоваха се в хладното и просторно помещение. Завладяха я спомени, наситени с аромат на догарящи свещи и вехнещи пред олтара цветя.
Рамон я прихвана нежно за лакътя и я поведе към централния кораб. Погледът й обходи дългите редици пейки, подредени от двете страни на главната пътека, спря се на сводестия таван, изрисуван със сцени от Библията. Очите й старателно избягваха мраморния олтар. Коленичи до Рамон. Чувстваше се като измамница, като неканена натрапница, най-после се осмели да погледне към олтара, после затвори очи. Около нея всичко се въртеше. Бог не желаеше нейното присъствие в своя храм — не така и не заедно с Рамон. Беше толкова мъчително да бъде тук с него! И нередно. Всъщност тя копнеше за тялото му. Не искаше да споделя живота му.
Младият мъж беше коленичил на стъпка от нея и на Кати й се стори, че той беззвучно се моли. Дори със сигурност можеше да отгатне каква е молбата му. Сякаш с надеждата да отклони вниманието на Господ от молитвата му, тя също сведе глава и започна да се моли — бързо, непоследователно, обзета от нарастваща паника. Бог не трябваше да слуша Рамон, не биваше да позволява онова, което той искаше, да се случи. Не биваше да допуска този мъж да се вълнува толкова силно от нея. Тя не можеше да задоволи очакванията му. Нито можеше, нито пък искаше. Дали Бог я чуваше? Дали изобщо някога я беше чувал?
Рязко се изправи. Сълзи заслепяваха очите й. Тя се обърна и се блъсна в Рамон.
— Кати? — В тихия му глас се четеше загриженост, дланта му нежно обгърна нейната.
— Остави ме да си вървя, Рамон! Моля те! Трябва незабавно да се махна от тук!
— Не зная какво ми стана! — с извинителен тон каза Кати, бършейки сълзите си. Бяха навън, на стъпалата пред катедралата, окъпани от ярката слънчева светлина. Тя гледаше колите, спускащи се по оживения булевард, и беше прекалено объркана и засрамена, за да погледне Рамон в очите.
— Не съм влизала в църква от деня на сватбата си — добави едва чуто.
Понечи да тръгне надолу по стълбите, но дрезгавият му глас я спря:
— Била си омъжена?
Кати кимна утвърдително, без да се обръща към него:
— Да. Преди две години. Омъжих се непосредствено след като завърших колежа. Бях на двадесет и една. Една година по-късно се разведох.