— Кой е бил съпругът ти? — дочу гласа на Рамон.
Тя отпусна глава назад и затвори очи:
— Дейвид Колдуел. Адвокат. Бракът ни трая шест месеца, точно колкото и разводът ни.
— Разкажи ми за бившия си съпруг.
— Мразя да говоря за този човек. Омразна ми е дори самата мисъл за него.
— Разкажи ми — настоя той.
Задушаваща се от ужасните спомени за преживяното с Дейвид и силно объркана от настойчивото желание на Рамон да се ожени за нея, Кати се хвана за единствената възможност, която й оставаше: въпреки че не обичаше да постъпва подло, реши да остави у Рамон впечатлението, че Дейвид е жив и здрав; така щеше да сложи край на уговорките да свърже живота си с неговия и да го последва в Пуерто Рико. С тази мисъл тя заговори:
— Няма какво толкова за разказване. Той е на тридесет и две години, висок, мургав и много симпатичен. Прилича на теб.
— Искам да знам защо си се развела.
— Напуснах го, защото го ненавиждах и защото се страхувах от него.
— Заплашвал ли те е?
— Не.
— Значи те е биел? — Беше разгневен и възмутен.
Кати се постара да си придаде безразличен вид:
— Дейвид наричаше това „приучване към добри маниери“.
— И аз ти напомням за него?
Кати побърза да го успокои:
— Само външно, малко. И двамата сте мургави, тъмнокоси и чернооки. В колежа Дейвид е бил в отбора по ръгби, а ти… — Плъзна поглед към изопнатото му от гняв лице. — Ти приличаш на състезател по тенис.
Когато слизаха от колата, й хрумна, че вероятно това е последната им вечер заедно. Ако Рамон беше такъв заклет католик, каквито според слуховете бяха всички испанци, повече нямаше дори да си помисли за женитба с нея.
Мисълта, че повече никога няма да го види, й причини неподозирано силна болка. Как й се искаше денят да продължи до безкрайност, за да може да прекара повече време с Рамон! Само не насаме, не и на някое място, където той щеше да я вземе в прегръдките си и за пет минути да накара тялото й да запламти от страст, да победи предпазливостта й и да я накара да му признае всичко. Тогава щеше да се озове там, където се беше намирала само допреди час — хваната в капан.
— Знаеш ли какво ми се иска да правя тази вечер? — каза Кати, когато Рамон я изпрати до вратата на апартамента й. — Само в случай, че нямаш някаква работа.
— Нямам, кажи какво? — процеди през зъби той.
— Ще ми се да отидем някъде, където можем да послушаме музика и да потанцуваме.
Лицето му посивя от гняв, стисна зъби, а вената на слепоочието му запулсира. „Направо е бесен“ — помисли си не без страх тя. Бързо и с извинителен тон добави:
— Рамон, трябваше да се досетя, че си католик и че първият ми брак ще ти попречи да се ожениш за мен. Съжалявам, че не се сетих да ти кажа за това още в началото.
— Толкова съжаляваш, че чак ти се танцува от съжаление! — саркастично отвърна той. После, налагайки си маската на абсолютно спокойствие, попита: — В колко да мина да те взема?
Кати вдигна очи към жаркото следобедно слънце:
— Да речем след около четири часа. В осем.
За вечерта се облече в копринена рокля с гол гръб. Тъмносиният цвят на дрехата беше същият като на очите й и ярко контрастираше с огнената й коса. Критично се огледа в огледалото. Надяваше се, че Рамон няма да сметне роклята за прекалено предизвикателна. Деколтето не беше особено дълбоко. Щом това щеше да е последната им вечер заедно, щеше да се постарае да не я разваля с разни глупави спорове около облеклото й. Сложи си златни халки на ушите, широка златна гривна високо на ръката и изящни тъмносини сандали на краката. Разреса буйната си коса и се отправи към всекидневната, за да изчака идването на Рамон.
Последната им вечер заедно… При тази мисъл настроението й силно се понижи. Отиде в кухнята и си наля малко бренди. В осем без четвърт се настани върху покритото с плюш канапе с чаша ръка и впери поглед в часовника на отсрещната стена. След миг на вратата се позвъни. Беше точно осем. Тя нервно скочи, остави празната си чаша и бързо отиде да отвори.
Нищо през краткото им запознанство не беше я подготвило за подобна изненада. Рамон Галвера стоеше на прага облечен в изключително елегантен тъмносин костюм с жилетка. Костюмът му стоеше като излят и прекрасно контрастираше със снежнобялата му риза и консервативната раирана вратовръзка.
— Изглеждаш фантастично! — възкликна Кати. — Приличаш на президент на банка — добави и отстъпи назад, за да може по-добре да се наслади на високата му атлетична фигура.
— Не понасям банкерите — саркастично отвърна Рамон — повечето са хора без въображение, алчни да натрупат богатство за чужда сметка, без сами да посмеят да рискуват.