Тя обидено отстъпи назад и вдигна нагоре плувналите си в сълзи очи.
— Нима дори не искаш да ме целунеш за довиждане? — попита с треперещ глас.
— Върви по дяволите! — просъска гневно Рамон и я сграбчи в обятията си. Устните му безмилостно и алчно се впиха в нейните, а тя му отвърна пламенно, с неутолим копнеж. Дланите му се плъзнаха по гърба й и притеглиха тръпнещото й тяло към неговото, после внезапно я отблъснаха.
Останала без дъх и цялата разтреперана, Кати го погледна и отстъпи уплашено назад. Очите му сякаш я изпепеляваха.
— Това ли е единственото нещо, което искаш от мен, Кати? — хапливо запита той.
— Не! — побърза да отвърне тя. — Не искам нищо от теб. Аз… Аз просто зная, че тази вечер не прекарваш особено добре, и затова…
— И ме доведе у вас, за да ме поразвлечеш малко? — прекъсна я грубо той.
— Не! — промърмори. — Аз… — Задавено млъкна. Той я измерваше с поглед. Точно когато Кати реши, че ей сега Рамон ще се обърне към вратата и ще си излезе, той се насочи към ниската масичка в хола. Взе молива, който лежеше до телефона, и записа нещо в малкия бележник. После се отправи към входната врата, сложи ръка на бравата и рече:
— Написах ти телефонния номер, на който можеш да ме откриеш до четвъртък. Ако решиш, обади ми се. — Погледът му замислено се спря върху лицето й, после той рязко отвори вратата и изчезна.
Кати остана там, където си беше, разкъсвана от силна болка. Този последен поглед… Като че Рамон се опитваше да съхрани в съзнанието си всяка подробност от лицето й! Той я мразеше, изпитваше гняв към нея и същевременно искаше да запомни всяка нейна черта. Очите й се наляха със сълзи, в гърлото й заседна буца.
Обърна се и бавно пое към спалнята. Какво, по дяволите, й ставаше? Нали нещата се развиха така, както искаше? Не съвсем. Тя искаше Рамон, беше готова да признае тази истина пред себе си, но го искаше тук, в Сент Луис и не като шофьор на камион, а като човек с по-достойна и привлекателна професия.
СЕДМА ГЛАВА
На следващата сутрин Кати отиде на работа с твърдото намерение да изглежда щастлива и доволна, но тъмните сенки под очите й и пресилената й усмивка свидетелстваха за прекараната безсънна нощ.
— Здравей, Кати — поздрави я секретарката. — Добре ли прекара през четиридневната почивка?
— Много — отвърна тя и пое купчината бележки, които секретарката й подаде. — Благодаря ти, Дона.
— Искаш ли малко кафе? — предложи Дона. — Изглеждаш така, сякаш изобщо не си лягала от петък насам. Или — със закачлива усмивка добави — може би трябваше да кажа, че приличаш на човек, който не е спал, макар че може би е бил в леглото?
Тя се насили да се усмихне на добродушния намек и отвърна:
— Бих изпила едно кафе.
Като прехвърляше бележките, тръгна към кабинета си. Седна зад малкото бюро и се огледа. Да разполагаш със собствен кабинет, макар и малък, беше доказателство за мястото, което заемаш в „Текникъл Динамикс“, и Кати винаги беше изпитвала гордост от този безспорен знак за нейния професионален успех. Днес обаче дори този факт й изглеждаше без особено значение. Как беше станало така, че в петък изобщо не беше подозирала за съществуването на Рамон, а днес сърцето й мъчително се свиваше при мисълта, че може би никога няма да го види отново? По-точно, измъчваше се тялото й, не сърцето, поправи се тя.
Дона се приближи, постави чаша кафе върху бюрото и съобщи:
— Госпожица Джонсън иска да отидете в кабинета й в девет и петнадесет.
Вирджиния Джонсън, прекият началник на Кати, беше впечатляваща, способна и привлекателна жена на около четиридесетгодишна възраст, която никога не се беше омъжвала и която се беше издигнала до поста директор на личен състав. От всички направили кариера жени, които познаваше, Кати най-силно се възхищаваше от Вирджиния.
За разлика от малкия функционално обзаведен кабинет на Кати, този на Вирджиния беше просторен, с изискана френска мебелировка. Подът беше покрит с мек тревисто зелен килим. Кати знаеше, че шефката й я подготвя за своя наследница и най-вероятния следващ обитател на обширния и удобен кабинет.
— Добре ли изкара празниците? — попита с усмивка Вирджиния, когато тя влезе.
— Чудесно — отвърна Кати и се настани на стола срещу бюрото на началничката си. — Въпреки това днес не се чувствам особено добре. Малко ми е трудно да се върна отново към рутинната работа.
— В такъв случай имам новини, които ми се струва че ще разпалят ентусиазма ти. — Многозначително помълча, после подаде някакъв формуляр, който се стори на Кати странно познат. — Молбата ти за повишение е одобрена.
— Това е прекрасно. Благодаря ти, Вирджиния — отвърна безстрастно, като едва погледна към формуляра, гарантиращ й осемнадесет процентно повишение на заплатата. — Само за това ли ме повика или има и нещо друго?