— Умно момиче. Зодия Стрелец сте, познах ли?
— Не — отвърна Кати и измъкна ключовете от дъното на чантата си.
— Каква зодия сте тогава?
— „Напредвай бавно и внимателно“ — каза тя. — А вие?
Той за момент се замисли.
— Сливане — отговори, като многозначително оглеждаше всяка извивка на тялото й. Протегна ръка и пръстите му докоснаха ръкава на копринената й рокля. — Харесвам интелигентните жени; не се страхувам от тях.
Кати едва се сдържа да не му предложи да пробва късмета си другаде и любезно изрече:
— Наистина трябва да вървя. Имам среща.
— Той е щастливец — въздъхна мъжът.
Тя се втурна в тъмнината на лятната нощ. Чувстваше се, объркана и потисната. Внезапно спря под козирката над входа. Сърцето й лудо заби при вида на познатия бял шевролет, който в момента влизаше в паркинга.
— Извинявай, че закъснях. Ела при мен в колата, Кати. Ще отидем някъде, където ще можем да поприказваме.
Кати спря поглед върху Роб. Желанието, което я изпълни, беше силно, почти болезнено. Роб беше все така невероятно красив, но вече не изглеждаше така самоуверен. Тя се поколеба.
— Късно е. Освен това нямам какво да ти кажа, ако продължаваш да си женен.
— Кати, тук не можем да говорим. Не си отмъщавай заради закъснението ми. Полетът ми беше отвратителен, освен това самолетът пристигна в Сент Луис със закъснение. Бъди добро момиче и се качи в колата. Нямам време за глупави спорове с теб.
— Защо нямаш достатъчно време? Сигурно съпругата ти те очаква?
Роб тихо изруга, даде газ и подкара спортната си кола към празното място до сградата. Слезе, облегна се на отворената врата и зачака Кати да отиде при него. Тя неохотно приближи. Вятърът си играеше с косата й, опъваше полите на роклята върху стройните й бедра.
— Отдавна не сме се виждали, скъпа — рече Роб, когато тя застана пред него. — Няма ли да ме целунеш?
— Все още ли си женен?
Вместо отговор той я сграбчи в обятията си и жадно впи устните си в нейните. Познаваше я достатъчно добре, за да разбере, че пасивно приема целувката му. Отбягвайки отговора, Роб всъщност потвърждаваше, че продължава да живее със съпругата си.
— Не се дръж така — задъхано промълви той. Топлият му дъх опари ухото й. — От месеци мисля единствено за теб. Да се махнем от това място. Ще отидем у вас.
Кати пое дълбоко дъх:
— Не.
— Кати, обичам те, луд съм по теб. Не ме отблъсквай. Едва сега тя усети лекия дъх на коняк, който се носеше от него. Развълнува се при мисълта, че преди срещата им е изпитал необходимост да подхрани смелостта си с чаша алкохол, но когато заговори, гласът й не трепна:
— Нямам намерение да поддържам непочтена любовна връзка с женен мъж.
— Преди да разбереш, че съм женен, не намираше нищо „непочтено“ или отблъскващо в срещите си с мен.
Роб се канеше да сломи съпротивата й чрез ласкателства и измами, но този път тя нямаше да се поддаде.
— Моля те, не ми причинявай това, Роб. Ще се ненавиждам, ако знам, че съм провалила брака на някоя жена.
— Въпросният брак беше провален много преди да се срещнем, скъпа. Опитах се да ти обясня.
— Разведи се тогава — отчаяно промълви тя.
— Мъжете от моето семейство не се развеждат. Те просто се научават да живеят отделно от съпругите си. Попитай баща ми и дядо ми — с горчивина изрече той. После гласът му отново зазвуча нормално. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, погалиха съблазнителните извивки на тялото й и я притеглиха страстно към пулсиращата му мъжественост. — Това е за теб, Кати. Единствено за теб. Бъди спокойна, ти няма да попречиш на брака ми. С него е свършено много отдавна.
Не можеше да понася повече това отношение. Чувстваше се омърсена. Опита се да се откъсне от прегръдката му.
— Махни се от мен — изсъска. — Ти или си лъжец, или негодник, а може би и двете едновременно и…
Роб здраво стисна ръцете й. Кати отчаяно правеше опити да се освободи.
— Мразя те! — задавено рече тя. — Пусни ме!
— Направи каквото ти казват — чу се плътен мъжки глас с едва забележим акцент.
Роб вдигна глава и се взря в тъмнината:
— Кой, по дяволите, сте вие? — обърна се той към облечения в бяло мъж, изникнал от сянката на сградата. Още по-здраво стисна ръцете на Кати. — Познаваш ли този човек?
— Не, но това няма значение — отвърна дрезгаво тя. Гласът й трепереше от гняв. — Пусни ме. Искам да си вървя.
— Ще останеш! — скръцна със зъби Роб, извърна глава към непознатия и грубо изрече: — А вие си вървете. Движение, иначе ще се наложи аз да ви помогна!
Гласът на непознатия прозвуча много възпитано, но в него се прокрадваше заплашителна нотка: