— Сигурна съм, че няма да го направи — убедено рече тя, но дълбоко в себе си изпита страх. — Мисля… Мисля да сваря малко кафе — добави, вече на път към кухнята. И понеже нямаше друг избор, любезно предложи: — Вие ще пиете ли?
Рамон се поколеба, но прие. Последните й съмнения относно почтеността му мигновено се пръснаха. До този миг той се беше държал изключително възпитано.
Чак когато отвори шкафа в кухнята, се сети, че от нетърпение да се срещне с Роб беше забравила да купи кафе. По-добре, щеше да пийне нещо по-силно. Отвори шкафчето над хладилника и извади бутилка бренди. Любимото на Роб…
— Страхувам се, че мога да ви предложа единствено бренди или вода — подвикна тя. — Останала е и малко кока-кола.
— Една чаша бренди ще ми дойде добре — отвърна испанецът.
Кати напълни две чаши и се отправи към хола. Рамон тъкмо затваряше телефона.
— Какво става с аварийната кола? — полюбопитства тя.
— Пристигнала е. Механикът вече работи. Скоро повредата ще бъде отстранена и ще мога отново да седна зад волана. — Той пое чашата и се огледа наоколо. Лицето му придоби закачливо изражение. — Къде са приятелките ви?
— Какви приятелки? — зачуди се Кати.
— Лесбийките — напомни й весело той.
Тя едва сдържа усмивката си:
— Нима сте били близо до мен, когато казах това?
Рамон кимна, без да отделя очи от лицето й:
— Бях зад гърба ви и чаках бармана да ми развали пари за телефона.
— О! — Ужасните случки от тази вечер бяха на път да я съсипят. Кати тръсна решително глава. Нямаше да мисли за това сега, утре щеше да има повече сили да се справи с проблемите си. Сви рамене с безразличие и отвърна: — Измислих си ги. Нямах настроение за…
— Защо не обичате адвокатите? — прекъсна я той.
Отново й се наложи да потисне усмивката си:
— Дълга история, която е по-добре изобщо да не разказвам. В конкретния случай думите ми бяха по-скоро реакция срещу суетата на онзи мъж.
— А вие не сте ли суетна?
Тя се изненада. Извърна огромните си сини очи към Рамон, без да съзнава колко уязвима и по детски безпомощна изглежда.
— Аз… Аз… Не зная — заекна тя.
— Не се ли отнесохте грубо с мен — обикновения шофьор на товарен камион, когато се осмелих да се доближа до вас?
Този път Кати искрено се разсмя. Пухкавите й устни трептяха, очите й заблестяха:
— Вероятно съм била твърде шокирана, за да кажа каквото и да било! В онова заведение не могат да се срещнат шофьори на камиони, но дори и да има такива, те никога не биха си признали.
— Защо? Тази професия не е срамна.
— Не, разбира се, но те не биха се изразили така директно. По-скоро биха използвали изрази от рода на „транспортен бизнес“, „бизнес с камиони“ или нещо от този род, оставяйки у другите впечатлението, че са най-малкото собственици на частна магистрала или гараж, препълнен с камиони.
Рамон продължаваше да я гледа втренчено. Трудно му беше да разбере що за човек е това момиче със златисто червеникава коса, падаща на вълни по раменете й. Отмести очи встрани и на един дъх преполови питието.
— Брендито се пие на малки глътки — подхвърли Кати и веднага осъзна, че думите й звучат като забележка. Направи опит да поправи лошото впечатление: — Имах предвид, че онези, които са свикнали да го пият, често предпочитат да правят това бавно. Но нищо не пречи да го изпиете и наведнъж.
Рамон отпусна чашата и се втренчи в красивото лице пред себе си. Погледът му беше непроницаем.
— Благодаря — изрече бавно и с пресилена любезност, — ще се опитам да запомня съвета ви в случай, че някога отново ми се предостави възможност да опитам от това питие.
Кати потръпна. За пореден път го беше засегнала.
Рамон й обърна гръб, пристъпи към прозореца и разтвори бежовите завеси. Пред погледа му се разкри скучновата гледка: паркингът, а отвъд него — четирите платна на магистралата. Той се облегна на дървената рамка, замислено зарея очи в далечината и сякаш решен стриктно да следва съветите на домакинята си, продължи да отпива бавно от чашата. Когато вдигаше ръка, бялата риза съблазнително се опваше върху широките му плещи. Кати побърза да отмести погледа си. Намерението й беше да го посъветва, а думите й прозвучаха обвинително и надменно. Защо не си тръгваше този човек! Чувстваше се емоционално и физически изтощена и изобщо не се нуждаеше от пазач за вечерта. Роб в никакъв случай нямаше да се появи.
— На колко сте години? — неочаквано я запита Рамон.
Очите й срещнаха неговите.
— На двадесет и три.
— В такъв случай сте достатъчно пораснала, за да преценявате правилно кое е важно, и кое не чак толкова.