— Това ли е окончателното ви решение? — рязко се изправи тя.
— Щом предпочитате да го определите по този начин, ще ви отговоря: да, това е окончателното ми решение. Оставям на вас да го предадете на Рамон. — Сините му очи я гледаха със съчувствие. — Не се смятайте за виновна, че не можете да го обичате, сеньорита. Рамон е мъж, който силно привлича жените. Много са го обичали и много ще го обичат занапред. Няма да му липсват кандидатки за съпруга.
Кати гордо вдигна глава, но очите й бяха замъглени от сълзите.
— Не се чувствам виновна. Направо съм бясна! — Тя се извърна и бързо закрачи към изхода.
Тъжният глас на падре Грегорио я догони:
— Сеньорита…
Кати се спря, но не се обърна. Нямаше да му достави удоволствието да я види, че плаче.
— Да? — попита високо тя.
— Бог да ви благослови!
Сълзите я задавиха и тя не можа да отвърне. Отвори вратата и излезе на улицата.
Сълзи на гняв и обида я заслепяваха. Падре Грегорио беше прав. Тя търсеше начин да се измъкне… Не, не да се измъкне, а да спечели малко повече време.
— Върви по дяволите, Дейвид! — изруга гласно, докато шофираше към къщата на хълма. Ужасната несигурност, която изпитваше, се дължеше именно на него. Дори и мъртъв, бившият й съпруг продължаваше да я измъчва. Заради него не можеше да преодолее паниката, обземаща я при мисълта, че ще допусне същата грешка за втори път.
Преди време се беше омъжила за човек, за когото инстинктът й подсказваше, че не е такъв, какъвто изглежда. Сега отново искаше да се омъжи, но инстинктът й пак я предупреждаваше. Не можеше да се освободи от чувството, че и Рамон не е това, за което се представя.
Спря колата пред къщата и влезе вътре, доволна, че той не е там, за да види сълзите й. Не й се даваха обяснения. Как би могла да му каже, че нещо в него я плаши?
Отиде в кухнята и зареди новата кафемашина, която беше купила. Когато кафето стана готово, тя си наля в една чаша и седна на кухненската маса. Погледна през прозорците — надяваше се прекрасната гледка да я успокои.
Спомни си какво беше изпитвала към Дейвид преди женитбата им. Някаква интуиция, някакъв инстинкт я предупреждаваше, че той не е мъжът, за когото упорито се представяше. Трябваше да се вслуша във вътрешния си глас.
Искаше да се омъжи за Рамон, но подозираше, че той също не е човекът, за когото се представя.
Разтърка слепоочията си. Никога не се беше чувствала по-уплашена и объркана. Нямаше за кога да го извърта. Налагаше се да преодолее опасенията си и да се омъжи за Рамон, или да се върне в родината си.
При мисълта да го напусне изпита почти физическа болка. Та тя обожаваше Рамон!
Обичаше черните му очи и нежната му усмивка, чувството за сигурност, излъчващо се от красивото му лице. Макар че беше много едър и силен, с нея беше невероятно нежен и внимателен. Присъствието му я караше да се чувства защитена и обичана, а не подценявана и заплашвана.
По природа той беше властен и самоуверен тип, а тя — непреклонна и независима. Искаше й се да може да го упрекне, че се опитва да я принизи до ролята на съпруга и майка, но самата мисъл да бъде негова жена и майка на децата му я изпълваше с щастие. С удоволствие щеше да чисти къщата и да му готви, щом вечерта щеше да попадне в прегръдките на неговите силни и нежни ръце.
Рамон искаше от нея да приеме една форма на сексуално обвързване, да допусне той да се грижи за тялото и живота й. За отплата щеше да бъде неин любовник, осигуряващ прехраната съпруг и баща на децата й. Кати със срам призна пред себе си, че точно това иска и тя. Може да не беше по американски. Може и да не й се струваше еманципирано, но беше естествено и удовлетворяващо.
Рамон беше всичко, за което си беше мечтала: интелигентен, чувствителен и привлекателен мъж, който силно я обичаше.
Само дето не беше истински.
Не беше такъв, какъвто се опитваше да я убеди, че е. Не знаеше защо мисли по този начин, нито беше сигурна, че е права, но не можеше да се отърси от подозрението.
Рамон спря колата на Рафаел пред централния магазин и слезе. Едуардо отвори вратата и извика:
— Ще дойда с теб. Габриела поръча да купя мляко.
— Какво? — разсеяно попита той.
— Казах… — Едуардо тръсна глава. — Няма значение. От сутринта насам не си чул и дума от това, което ти казвам. Предстоящата сватба те прави глух за всичко останало, приятелю.
— Няма да се женя — мрачно рече Рамон и тръгна към магазина. Приятелят му стъписано се загледа след него.