Кати се опита да прочете някоя от статиите, но възприемаше единствено фразите:
„Гениален предприемач, Галвера издигна корпорацията «Галвера Интернешънъл» до нивото на могъща финансова империя… Свободно говори испански, френски, италиански, английски и немски… Завършил Харвардския университет… Диплом за бизнес администратор… Държи невероятно много на неприкосновеността на своя личен живот… Отхвърля упорито домогванията на пресата до личния му живот…“
Последните няколко години от живота му бяха тук, включително и началото на края. Имаше фотоси на двата незавършени небостъргача в Чикаго и Сент Луис, както и статия за загубите, понесени от корпорацията в Иран…
Кати затвори албума и го притисна до сърцето си. Притисна страна до кожената подвързия и тялото й се разтресе в беззвучни ридания.
— Скъпи, защо не ми каза? — задавено произнесе.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Гарсия намести и последните два куфара в ролс-ройса. Кати се обърна към Габриела, която унило кръстосваше всекидневната.
— Много съжалявам — прошепна Габриела, щом тя я прегърна за довиждане. — Много съжалявам.
Едуардо пристъпи към тях и с принудена любезност й подаде ръка.
— Приятно пътуване — изрече, а лицето му беше по-студено от всякога.
Гарсия отвори вратата на ройса и Кати седна на задната седалка. Погледна тапицираното в бяла кожа купе и си даде сметка, че тази кола всъщност принадлежи на Рамон. Нищо чудно, че не беше споделил възторга й от колата — нали я губеше! Беше загубил всичко, дори нея.
Гарсия още не беше затворил вратата и Кати въпросително го погледна. Възрастният шофьор бръкна в джоба на черната си униформа и извади един чек. Тя се втренчи в хартийката със зачервени от сълзи очи. Чекът беше за три хиляди и петстотин долара — петстотин долара повече, отколкото беше похарчила в действителност. Очевидно Рамон не й беше повярвал дори след като му беше казала истината.
Почувства се зле. Та повечето от греховете, в които я обвиняваха, не бяха по нейна вина! Ако Рамон през цялото време не се беше представял за обикновен фермер, тя нямаше да бъде толкова подозрителна и нямаше да се страхува да се омъжи за него. Нямаше да се чувства задължена да плаща половината от сметките по обзавеждането на къщата. Всички произтичащи от този факт неприятности просто нямаше да се случат. Но се бяха случили. Кати го беше изложила и унижила, затова той я отпращаше.
В какво толкова беше сбъркала, че Рамон да я отпраща по този начин?! Нямаше за кога да се опитва да бъде послушна; нямаше защо да се чувства уплашена. Но въпреки това точно така се чувстваше. Потръпна, като си спомни убийствения му поглед по време на разговора им. Но най-силно от всичко я плашеха думите му:
— Посмей да ме излъжеш още веднъж и първият ти съпруг ще ти се види светец в сравнение с мен!
В мига, в който изричаше тази закана, той наистина изглеждаше способен да я изпълни.
Кати прехапа устни. Защо нямаше малко повече смелост да помоли Габриела да я откара до къщата, за да се обяснят. Трябваше да отиде при него. Повтаряше си, че той никога не би се отнесъл с нея така, както се отнасяше Дейвид. Нямаше намерение да го лъже, така че Рамон не би имал причина…
Осъзна, че няма смисъл. Искаше да отиде при него, да му обясни всичко, но не можеше да посрещне гнева му сама. Основателно или не, Кати се ужасяваше при мисълта за физическо насилие.
Трябваше някой да я придружи, за да се намеси в случай на нужда. Ръцете й затрепериха от страх, примесен с решителност. Нямаше кой да й помогне, а и беше прекалено късно. Рамон я мразеше. Не, обичаше я! А щом я обичаше, не можеше да забрави чувствата си толкова лесно. Трябваше да я изслуша.
Ролсът спря пред група туристи, пресичащи улицата. Господи, някой трябваше да го накара да я изслуша! В същия миг видя падре Грегорио. Възрастният човек пресичаше площада, за да отиде в църквата. Черната му дреха се развяваше зад него. Той погледна към колата, но щом зърна лицето й зад стъклото, бавно се извърна и продължи пътя си. Падре Грегорио никога нямаше да й помогне… А защо не?
Колата отново набра скорост. Кати затърси бутона, с който се сваляше стъклената преграда между пътниците и шофьора, но след като не го откри, отчаяно зачука по стъклото.
— Спрете!
Единствено искрицата, блеснала в очите на Гарсия, докато я гледаше в огледалото за обратно виждане, й показа, че шофьорът я е чул. По всяка вероятност Рамон го беше инструктирал да я закара направо на летището и той съвестно изпълняваше заръката. Опита се да отвори вратата, но тя беше с автоматично заключване.