Кати покри устата си с ръка и силно извика:
— Моля ви, спрете! Ще повърна.
Идеята се оказа добра. Гарсия за секунда се озова вън от колата. Отвори вратата и й помогна да слезе.
Кати отблъсна ръката му и възрастният мъж с удивление я изгледа.
— Вече съм по-добре — каза тя и хукна към църквата. Отиваше при човека, който веднъж вече й беше предложил да й помогне при разговора й с Рамон. Хвърли поглед към колата. Гарсия стоеше и търпеливо чакаше, очевидно решил, че Кати внезапно е обзета от някаква неочаквана религиозна треска.
Пред входа на църквата тя нерешително се спря. Стомахът й се беше свил на топка. Падре Грегорио я презираше и никога нямаше да й помогне. Самият той с равен глас я беше посъветвал да се върне в Щатите. Кати неохотно бутна тежката дървена врата и пристъпи в мрачното помещение.
Когато очите й привикнаха с мрака, тя различи олтара и малките декоративни алкови, в които трептяха червеникавите пламъчета на свещите. Свещеникът не се виждаше. Огледа се внимателно и го забеляза: той не изпълняваше някое от своите религиозни задължения, а седеше на една от предните пейки. Беше съвсем сам. Побелялата му глава и раменете му бяха приведени в молитвена поза.
Стъпките й станаха по-неуверени, смелостта й внезапно я напусна. Беше сигурна, че този човек няма да й помогне. Падре Грегорио не я харесваше — както не я харесваше и Едуардо — но възрастният човек имаше повече и по-добри причини за антипатията си към нея. Кати се обърна и пое към изхода.
— Сеньорита!
Острият заповеднически тон я накара да остане на място. Тя бавно се извърна и го погледна. Свещеникът се беше изправил. Изглеждаше по-неумолим от всякога.
Кати пое дълбоко дъх и умолително изрече:
— Падре Грегорио, зная какво е мнението ви за мен и не ви обвинявам, но до снощи аз наистина не осъзнавах колко обидно е за Рамон да плащам част от сметките му. Вчера той откри какво съм правила и изпадна в дива ярост. Аз… Аз не съм виждала толкова ядосан човек през целия си живот! — Гласът й премина в беззвучен шепот. — Рамон ме връща у дома.
Вдигна очи към лицето му, за да открие някакъв знак на съчувствие и разбиране, но падре Грегорио продължаваше да я наблюдава навъсено.
— Аз… не искам да си отивам!
Вдигна ръка в отчаян жест и за огромен неин ужас от очите й закапаха сълзи. Засрамена, тя се опита да ги изтрие.
— Искам да остана тук с него — добави пламенно.
Гласът на свещеника прозвуча като нежен шепот:
— Защо, Катърин?
Кати го погледна поразена. Падре Грегорио никога не беше я наричал „Катърин“. Това я изненадваше не по-малко от нежните нотки в гласа му. Сълзите изпълваха очите й и тя като през мъгла видя как той приближава към нея, а лицето му е озарено от усмивка.
Спря се на крачка от нея и отново попита:
— Защо, Катърин?
Топлината и одобрението, които прочете в усмивката му, разтопиха мъката, сграбчила сърцето й.
— Искам да остана, защото искам да се омъжа за Рамон. Няма повече да се опитвам да избегна женитбата — призна с детинска откровеност. Силите й започнаха да се възвръщат. — Обещавам ви, че ще го направя щастлив. Сигурна съм, че мога. А той… той също ще ме направи щастлива. Невероятно щастлива.
Усмивката на падре Грегорио стана още по-сърдечна и за нейно огромно облекчение старецът започна да й задава същите въпроси, които й беше задал в понеделник.
— Ще поставяш ли неговите нужди над твоите?
— Да — прошепна тя.
— Ще се отдадеш ли на този брак с цялото си сърце и ще поставиш ли успеха му пред всичко останало в живота си?
Кати утвърдително кимна.
— Ще уважаваш ли Рамон, ще се съобразяваш ли с неговите желания?
Тя отново кимна и добави:
— Ще бъда най-примерната съпруга, която някога сте виждали.
Устните на падре Грегорио весело трепнаха:
— Ще му се подчиняваш ли, Катърин?
Кати укорително го погледна:
— Казахте, че няма да ме карате да обещавам такова нещо.
— А ако все пак те попитам?
Тя бързо претегли заучените житейски истини, за да види дали тежат колкото цялото й бъдеще. Погледна падре Грегорио право в очите и отчетливо каза:
— Тогава ще обещая.
Очите му се смееха.
— Просто исках да знам.
Тя си отдъхна с облекчение.
— Добре, защото едва ли щях да спазя обещанието си. Сега вече ще се съгласите ли да ни венчаете?
— Не.
Свещеникът изрече отказа си толкова нежно, че за момент се зачуди дали правилно го е разбрала.
— Не? — повтори стъписано. — Защо не?