Бронуен бе готова точно за тридесет секунди, но за сметка на това винаги забравяше нещо и се сещаше за него едва когато бяхме на четири преки от дома, налагаше се да се върнем и в бързината някоя от нас неволно задействаше алармата против крадци, защото бяхме изнервени.
Но предпочитам и двете пред Джъстин, който си тръгваше от ресторанта, когато закъснеех с петнадесет минути, а после, ако се оплачех, казваше:
— Точността е качество на боговете.
Спирачките изскърцаха до «Пикадили» и таксито спря пред галерията. Потърках ръце при мисълта какво великолепно парти ще бъде. Бях поръчала сребристи и златисти панделки за украса, брокат за покривките на масите и бадеми, посипани с лъскав захарен прашец. Всичко това изглеждаше ефектно, а бе доста евтино. Не зная защо хората харчат толкова големи суми за подготовка на приеми. Най-много бях платила за няколко бели и жълти хризантеми. В цветарския магазин ми бяха показали огромни кълба от венчелистчета, които чудесно щяха да се съчетаят със сребристо-златистата украса. Освен това цената им бе намалена, защото се водеха «не от най-свежите». Но за мен бяха идеални, защото ми трябваха само за една вечер.
Слязох и дълго се пазарих с шофьора. Навярно ме бе взел за богато момиче с тази елегантна бяла рокля, защото се опита да одере кожата ми. Дадох му пет лири и той нарече майка ми «прокажена кучка, която едва ли знае кой клиент е бащата на детето й».
— Грубо ли се държи този тип, Алекс? — защити ме Гордън. — Да повикаме ли данъчните?
След миг колата потегли с бясна скорост и останаха само задушливи газове.
— Изглеждаш страхотно, скъпа.
— Така ли?
— Мм, като ангел — каза той. — Пъпката изобщо не се вижда. Но сега — продължи, сякаш не бе забелязал отчаянието, изписано на лицето ми, — най-добре сложи тази работна престилка, защото трябва да слезеш в мазето.
— Искаш аз да извадя картините? — ужасено попитах.
— Е, нима очакваш аз да ги извадя? — остроумно отбеляза той. — Току-що си направих маникюр. Ще се обадя в цветарския магазин да изпратят панделките.
Облякох престилката и слязох в мазето. С Де Кунинг нямах проблем, ако не се броеше хернията, която можех да получа, докато се качвах по стълбите.
— Давай, Алекс, продължавай! — викаше Гордън, който спокойно подреждаше миниатюри върху черно кадифе. Творбата на Джаксън Полак бе друго нещо. Докато я измъквах от обвивката, на главата ми паднаха три мъртви паяка. Чул писъците ми, Гордън дотича до стълбите и ме нахока, защото го бях стреснала.
— Напълно безобидни са, малката!
— Ааа! — извиках. Мразя паяците повече от всичко на света, дори от Джъстин. Веднъж Гейл бе пуснала един през деколтето на блузата ми, докато пътувахме с кола към Алтън Тауърс. Бях се разпищяла неудържимо и татко едва не бе навлязъл в насрещното движение. После цяла седмица ми бе забранено да играя навън.
— Донеси картината тук — нареди Гордън. — Ще заплатиш с живота си, ако видя дори една драскотина по нея.
Когато най-сетне я замъкнах горе, огледах галерията. Златистите и сребристите панделки далеч не изглеждаха така внушително, както на снимката в каталога. Напомняха за евтината коледна украса на трапезарията ни, вече останала без висящите по нея лакомства. Захаросаните бадеми бяха чудесни, но броят им не бе достатъчен, за да бъдат ефектни. Гордън буквално си играеше с тях. Опитваше се да задържи един в скута на миниатюрна порцеланова пастирка, а друг в ключалката на старинен шкаф.
— Къде са цветята? — уплашено попитах.
— Ето ги.
Гордън посочи няколко клюмнали хризантеми в бяла ваза.
— Това ли? — промълвих с въздишка на отчаяние. — А къде са букетите, които поръчах?
— О, човекът каза, че няма достатъчно, и вместо тях предложи тези.
Струваха ми се ужасно грозни, с увехнали цветове и листа. А и не бяха жълти и бели, а оранжеви и искрящо розови.
— Господи, ще бъде пълен провал — казах аз.
— Е, не и ако няма проблеми с почерпката — успокои ме Гордън. — А и ти изглеждаш чудесно, въпреки пъпката и прическата. И кривата очна линия.
Донесе от дъното на магазина шест от моите последни скулптури, сред които бе и статуята на Гейл, и ги подреди около произведението на Де Кунинг.
— Съвременни творби са — уклончиво каза той. — Дано картината се откроява сред тях.
Камбанката звънна. И двамата подскочихме, когато госпожа Понсънби и още три дами на нейната възраст с огромни лилави шапки важно влязоха в галерията.
— Подранила ли съм? — попита тя. — За бога, момиче, какво си облякла?
Отвън изскърцаха спирачки и гласът на Кийша изкрещя: