— И вие вървете на майната си, шибани слепи дебелаци.
След малко тя влезе залитайки с тежък поднос в ръце. Хапките изглеждаха примамливо, с малки сламки за украса, като от «Маркс енд Спаркс», но госпожа Понсънби с ужас втренчи поглед в нея и Бронуен, която имаше златна халка на носа.
— Господи, някои хора просто не знаят в кой свят живеят — каза Кийша. — Шибани копелета. Къде да оставя това?
Двадесет минути по-късно приемът бе в разгара си. Бях свалила работната престилка и се носех, ефирна като ангел или призрак. Това бе най-доброто, което можеше да се каже за вечерта. Бе претъпкано. Специално напечатаните покани бяха свършили добра работа. Твърде добра.
— Не ме настъпвайте!
— Махнете лакътя си от ребрата ми!
— Извинявайте, но лакътят ми изобщо не ви докосва!
— Ох! — въздъхна лейди Де Уинтър. — Имам нужда от въздух! Отвори прозореца, Александра!
Бързо се качих на старинна етажерка за книги, за да го отворя, целите ми колене станаха в прах, и Гордън, който се опитваше да заговори един от колегите на Бронуен в ъгъла, ми хвърли смразяващ поглед.
— Млада госпожице, имате ли нещо против да разкарате задника си от лицето ми? — попита госпожица Федърингтън. Наистина закачах белите косъмчета, които растяха от брадавиците й, но нямаше друг начин да стигна до прозореца.
— Почакайте само момент — задъхано помолих.
— Оставете я на мира да се насладя на гледката — каза някой със силен американски акцент. — Харесвам момичета, които не страдат от липса на апетит.
Ужасено погледнах надолу и видях Дуайт С. Лимо, чиито очила с оранжеви рамки докосваха задника ми, защитен само от тънката материя на роклята.
— Няма нищо по-хубаво от малко месце за щипване — добави той, изсмя се и ме шляпна така, че би могъл да предизвика международен скандал. — Поддържай такива форми.
Отворих прозореца и едва слязох, с разрошени коси и зачервено лице. Дуайт ми намигна.
— Без бикини — провлачено прошепна той. — Харесвам и момичета, които знаят как да се обличат.
— Ха-ха — промърморих аз и побързах да се отдалеча.
— Затвори онзи проклет прозорец! — извика госпожа Понсънби. — Да не искаш всички да измрем от хипотермия?
Изпаднах в паника, но си дадох вид, че не съм я чула. Кийша ме спаси, като раздаде на всички чаши червено вино.
— Отвратително — каза лейди Де Уинтър. — А всичкото сирене е твърдо и потъмняло.
— Печено сирене и салам, традиционно леко прегорели — каза Бронуен. — Стара уелска рецепта.
— Щом не ви харесва, пийнете малко бренди — предложи Кийша и наля в чашата й.
— Бренди и червено вино! — изпищя лейди Де Уинтър.
— Южноафрикански коктейл, чуден е — каза Кийша, без окото й да мигне. — О, вижте тази хубава картина с маслени бои. Сигурно не можете да си я позволите.
— Моля? Мога да купя всичко в тази галерия! — заяви лейди Де Уинтър и се изправи в цял ръст, който бе едва метър и шестдесет. За мой ужас, Кийша изпусна тънка струйка дим в лицето й.
— Всички твърдят това — изтъкна тя.
— Ммм, Кийша, трябва да ти кажа нещо — процедих през зъби. — Не говори така с клиентите!
— Е, не искам да се правя на остроумна, Ал, но старата чанта лазеше по нервите ми. Всъщност на нея й харесва.
— Какви са тези грозни глинени фигурки? — гръмогласно попита някаква жена. — Четиригодишното ми дете може да направи по-хубави!
— О, нека погледна — настоя Джак Хърмън.
Сърцето ми се сви още повече. Джак Хърмън бе изкуствовед с публикации в «Ивнинг Стандард», вероятно най-изявеният експерт по съвременна скулптура. Искаше ми се да изкрещя: «Не! Не тази! Почакайте да направя по-сполучлива!»
— Толкова са жалки, нали? — отбеляза жената.
През прозореца видях мерцедес, който спря пред галерията. Униформеният шофьор отвори вратата и подаде ръка на майка ми, облечена с електриково палто, украсено с пайети, зашити във формата на петле. След нея слязоха Том Дръмънд с красива черна вратовръзка и сестра ми Гейл с платинена къса рокля, която приличаше на лъскава тениска. Косите й бяха малко по-къси и олекнали, откакто се бяхме видели за последен път. Сега край лицето й се спускаха секси къдрици. Явно бе пазила и диета и скулите й още повече изпъкваха. Дългите й гладки крака бяха обути в сандали с тънки каишки, а на едното й рамо бе окачена малка чанта «Прада».
Погледна тълпата вътре с удивление и ненавист.
— Хайде, скъпа — подкани я мама, — може би с Том ще изберете нещо за къщата.
Оттеглих се в един ъгъл. Точно сега не бях готова за среща с «малката русалка» и «чаровния принц».