Гордън повдигна чашата си с бренди за тост. Бе обвил едната си ръка около раменете на рус младеж. Поне не забелязваше в какъв провал се превръща приемът.
— Зъбите ми замръзнаха от тази плодова салата! — заяви възрастна дама.
— Ох!
Обърнах се и видях доктор Кетъл, един от най-обещаващите ни клиенти, гневно да се взира в мен, стиснал беззъбите си венци.
— Какво има, докторе? — плахо попитах.
— Някой да затвори този прозорец, по дяволите! — изръмжа госпожа Понсънби.
Леко се обърнах и точно в този миг чаша вино се наклони и повали миниатюра от осемнадесети век. Господи!
— Ченето ми офтана в фкапания банан — изфъфли доктор Кетъл и когато погледнах надолу, наистина видях нещо розово сред жълтата каша. — Отвътре е лед. Трябва да ми благодарите, ако не ви дам под фъд!
— Добре ли си прекарваш, Алекс? — ласкаво попита някой и докосна лакътя ми. Беше Том. Бе успял да си проправи път през галерията и сега стоеше пред мен. Хората ни блъскаха и все повече се приближавахме един към друг.
Въпреки че преживявах ужасни мигове, в мен се прокрадна вълна на страст. Бях достатъчно близо до него, за да видя мускулите, които изпъкваха под ризата му.
— Справила си се чудесно.
Изгледах го подозрително, но като че ли бе искрен.
— Изложили сте и твои скулптури. Не знаех, че си толкова талантлива.
— Наистина ли мислиш така? — попитах.
— Да. Имаш дарба. Искам да купя една от творбите ти.
— Няма нужда да го правиш само за моя утеха — промълвих.
— Просто ми харесват. А и би било добра инвестиция. След време ще струва доста повече.
Това бе неочаквано за мен. Бях толкова сигурна, че никой няма да обърне внимание на скулптурите ми, че дори не им бях поставила цени. Нова вълна на задоволство премина през цялото ми тяло. Щом Том наистина смяташе, че имам талант…
Усетих как зърната на гърдите ми се втвърдиха под тънката рокля. Смутено наведох глава, когато забелязах, че и той гледа в същата посока.
Изчервих се.
— Не ти ли се струва хладно тук?
— Не — отвърна Том.
Очите му срещнаха погледа ми.
— А… коя скулптура имаш предвид? — припряно попитах.
Той протегна дългата си ръка над главите на няколко жени, които спореха зад него, и грабна… статуята на Гейл.
Сърцето ми се преобърна. Том завъртя творението ми, докосвайки го внимателно, сякаш бе крехко като яйчена черупка. Загледах се в глиненото подобие на сестра ми, което сякаш всеки момент щеше да оживее.
— Невероятна е — възкликна Том. — Пресъздала си я съвършено.
Изпитах желание да уловя Гейл в рибарска мрежа и да я хвърля на пираните в Конго. Том разглеждаше статуята с искрено възхищение. Плахата надежда, която бях таила в себе си, изведнъж бе попарена и умря като грамофонче по залез.
— Не беше трудно да я извая — промърморих.
— Ще ти дам две за нея, ако ти се струва приемлива цена — продължи Том.
Опитах се да изглеждам доволна. Две стотачки. Може би щях да си купя маркова козметика… ако имаше за кого да се разкрасявам.
— Александра — извика майка ми и провря едрото си тяло между хората, преодолявайки основните физични закони. — Нищо от почерпката ти не става за ядене, какви са тези ужасни сладки неща, които всички разтъпкват по килима? Няма нищо, за което да си струва човек да наддава.
— Благодаря ти, че ми го каза, мамо — промърморих.
— Махни се от пътя ми! — просъска госпожа Понсънби срещу Джак Хърмън.
— Заради теб изпуснах цигарата си, дебела стара кучко — изръмжа Хърмън.
Гейл настигна мама, като сирена, плуваща по дирята на голям кораб.
— Здравей, Алекс. Не върви много добре, а? Хората повреждат антиките. Всъщност повечето от тях ми се струват имитации.
— Кога стана експерт? — попитах с огорчение.
Гейл тръсна лъскавата си златиста грива.
— Не се обиждай, Алекс, но всичко е толкова грозно… О, Томи, какво е това? — Втренчи поглед в статуетката. — Изглежда досущ като мен! Кой я е направил? Алекс? Господи, не е зле… — Погледна Том като уплашена кошута, или като Нанси Рейгън, която с обожание съзерцаваше Рон. — Ще я купиш ли, Том? Колко мило! Ти си истински…
— Колко? — нетърпеливо попита мама. Твърде нетърпеливо.
— Две хиляди — отвърна Том и тактично си даде вид, че не забелязва пламналото ми от срам лице.
Две хиляди? Вместо да се почувствам поласкана, бях съкрушена. Нима обичаше Гейл толкова много, че бе готов да плати две хилядарки за една фигурка с нейния образ?
— Мили боже! — изкрещя мама. — Какво става тук?