— А хрумна ли ти какво причиняваш на горката Гейл? Нима смяташ, че на Том му е приятно да бъде свързан с тази проява на ексхибиционизъм? Кой би искал да има такава роднина? Голяма излагация.
Последното бе вярно, но кой я слушаше?
— Гейл плаче неудържимо, иска да смени фамилията си, за да не я свързват с теб, въпреки че едва ли някой би предположил, че сте сестри. Гейл е толкова женствена и изтънчена. Впрочем… — Най-сетне стигна до съществената част. — С баща ти настояваме да се изнесеш от апартамента. Няма смисъл от упорството ти да живееш в Лондон. Ще се върнеш у дома, където мога да те държа под око.
— Но аз мразя Съри, мамо.
— Трябваше да помислиш за това, преди да опозориш цялото ни семейство. Не, нито гък повече, Алекс, ще помагаш на баща си в агенцията, поне ще вършиш нещо полезно.
— Няма да стане — предизвикателно казах аз.
— Е, не можеш да останеш в апартамента — категорично заяви мама. — И помни какво стана при последния ти опит да се справяш сама.
— Този път ще бъде различно.
— Попадна в бордей, пълен с въшки и плъхове.
— Нямаше плъхове, а малки кученца — възразих, но за съжаление бе права. Защо повечето хора започват да се грижат сами за себе си на осемнадесет години, а моята майка искаше да ме държи зависима на двадесет и седем?
Понякога си мисля, че съм нормална, забавна и не твърде грозна, но когато се прибера у дома, сякаш смъкват двадесет години от възрастта ми и ме карат да се чувствам като тромавото момиченце с плитки, което бях в класа на госпожа Минчин.
— Е, щом мислиш, че можеш да се грижиш за себе си, ще бъдеш моя гостенка — гневно продължи мама. — Но ще се изнесеш от апартамента.
— Мога ли да поговоря с татко?
— Съгласен е с мен сто процента — каза тя. Горкият татко, това означаваше, че четири часа е му е мляла на главата му, докато го принуди да се съгласи. Мислено си набелязах да му се обадя в офиса, ако спешно се нуждая от пари. Явно наистина бях стигнала до отчаяние, щом бях готова на това.
— Няма да допуснем да останеш в Лондон и да провалиш живота на Гейл.
Думите й ме изпълниха с ярост. Запитах се дали наистина съм се изложила толкова, че Том да скъса с Гейл само за да не стана негова балдъза. Би било капак на всичко, но за щастие той бе твърде почтен, за да постъпи така, а и едва ли се интересуваше от мнението на хората за някого, когото харесва.
— Искам да изнесеш багажа си до края на седмицата, Алекс, и…
Прекъснах разговора и оставих слушалката отворена. Това бе тактиката за сплашване на майка ми, но не успя да ме притисне. Щях да замина някъде далеч, за да избегна жестокото й отмъщение.
— Настоява да напусна апартамента — казах на съквартирантките си — и да се върна у дома.
— За да те държат изкъсо? — ужасено попита Кийша, сякаш бях заговорила за ГуЛаг[21].
— Не си длъжна да се подчиняваш — изтъкна Бронуен. — Ако можеш да пишеш на компютър, потърси си временна работа като секретарка.
— Не мога да пиша на компютър.
— Вършеше това за Шеймъс Мейън. Разбира се, че можеш. Слушай, ще попитам в «Личен състав» дали ще позволят да работиш при мен в «Ранобудници» — предложи Кийша.
— Или при мен, като помощник-стилист — смело каза Бронуен, въпреки че несъмнено бе забелязала разпилените ми из стаята дрехи, напълно лишени от стил.
Прегърнах и двете. Дразнят ме, когато става въпрос за шоколадчета, дрехи и вълнуващ живот, но са добри момичета. Без приятелките си бях загубена. Отчаянието и бедността биха ме накарали да се хвърля под гумите на някой камион.
— Благодаря ви, приятелки, но трябва да намеря нещо сама — решително заявих.
Някой почука на вратата.
— Сигурно е Джеръми — каза Бронуен и завистливо изгледа Кийша.
— Обзалагам се, че Дан идва да иска прошка. Не се задоволявай с по-малко от двадесет червени рози — каза Кийша.
Но не бе никой от двамата, а Том Дръмънд.
Едва успях да нахлузя нощница и да увия косите си в кърпа. Бяха съвсем сухи, но мазни и заплетени. Един от законите за всемирната гадост е, че мъжът, когото харесваш, винаги наминава неочаквано точно когато изглеждаш най-зле. Той не важи за съквартирантките ми, чиято външност е безупречна във всеки миг от деня. Гримират се рано сутринта, независимо дали ще излизат или не.
Том влезе и не посмях да го погледна в очите.
— Алекс, донесох ти чека — каза той. Проблемът бе, че не можех да му кажа: «Върви при сестра ми, негоднико, и ме остави да умра от мъка», когато ми подаваше чек за две хиляди лири.
— Благодаря — отвърнах, а после някакво дяволче надделя над здравия ми разум и добавих: — Даваш твърде много пари за онази статуетка, не струва толкова.
21
Система от лагери за изправителен труд, установена през 20-те години на XX век по време на управлението на Комунистическата партия в СССР. — Б.р.