Увлякох се, нали? Както обикновено.
В понеделник и вторник при всяко звънване на телефона тайно се надявах да е той. Зная, че една жена не бива да си втълпява, че щастието й е в нечии ръце, но в интерес на истината, така се чувствах.
Беше различно… е, добре, винаги казваме, че този път е различно, но имах основателни причини да мисля така. Нямаше нищо общо с физическото ми влечение към Шеймъс, Джъстин или Питър и постепенното разочарование. Не бях хлътнала по Том само защото си падах по тялото му и моето сякаш го умоляваше: «Ела, ела при мама». Познавах го още когато бе голяма топка лой и никак не ме привличаше. Знаех що за човек е и го обичах, приятно ми бе с него и се смеех дори когато се карахме за политика. Подигравах му се заради консерваторските му убеждения и все пак истински го харесвах.
Тогава приличаше на прасе, по-скоро диво, защото не бе от най-кротките.
А сега бе строен и привлекателен милионер.
Едва не бях съсипала живота на брат му и заради мен бе похарчил седемстотин и петдесет хиляди лири.
А сестра ми бе спечелила любовта му.
Все пак той ме харесваше и искаше да си бъбри с мен дори след като се бях показала гола пред цял Лондон. Дори след провалите ми и като секретарка, и като скулптор, и като галерист. Просто бях неудачница, това е.
Не зная какво очаквах. Бях го накарала да си тръгне. Нима наистина исках да ми се обади, за да чуя важната му новина за Гейл? И да, и не. Не желаех да разговарям с него, бе твърде мъчително. Просто копнеех да чуя гласа му, да се почувствам свързана с него. Но бе невъзможно.
Нормално е да позвъниш на любимия си, когато е на работа, и да оставиш съобщение на телефонния му секретар. След като набереш 141, разбира се.
Но не можех да постъпя така, защото Гейл бе там. Представих си как вдига слушалката и казва нещо задъхано, в случай че е Том или някой друг мъж. Бих се заклела, че посещава специална школа за живи кукли Барби. Навярно сте чували за четиридесетгодишната жена, която се подложила на пластични операции, за да стане точно копие на Барби. Е, Гейл е също като нея, но по-млада и по-красива, така че не е нужно да плаща петдесет хилядарки, за да заприлича на кукла.
Както и да е, важното бе, че Том не се обажда. След като оставих съобщение на Гордън, че отказвам да разговарям с него, телефонът напълно престана да звъни за мен. Сякаш бях изчезнала от лицето на Земята. Навярно всичките ми познати бяха прочели клюките, които Кийша бе отказала да ми покаже, и се питаха как са могли дори да разговарят с жалко същество като мен.
Колко ли струваше официалната смяна на самоличност?
Изтеглих двеста лири и хванах такси за гара «Ватерло». Купих си билет до Йорк. Струваше петдесет и шест в двете посоки, сякаш бе направен от злато. Заредих се с «Куейвърс», «Прайвит Ай» и «Гардиън», купих си ябълков пай за из път и се отправих към книжарницата.
В «Смитс» решително подминах блудкавите сантиментални романи и Бриджит Джоунс — господи, колко зарибяващо четиво за жени. Скоро след като се нанесох в апартамента, Бронуен постъпи в болница и шест приятелки й подариха тази книга с глупавия въпрос: «Чела ли си това?» Иска ли питане? Разбира се, че я бе чела. Тя бе жена, преминала етапа на «Ти ли си моята майка?». Все едно да я попитате дали някога е била разочарована от мъж. На Трафалгарския площад има един празен пиедестал, върху който според мен трябва да сложат статуя на Бриджит. Ако във Великобритания има референдум, всички жени биха гласували «за». Затова я подминах и спрях пред раздела за самоусъвършенстване. «Събудете великана в себе си, повярвайте в успеха си, дерзайте сега!» Все неща от този род. Напълних кошницата си с подобни четива. Бях взела решение изцяло да променя живота си. «Единственият път е нагоре», както се пее в една песен.
Да! Вижте ме, аз съм жена, готова да се втурне напред!
Вижте ме, когато отивам до телефонните автомати, за да позвъня на секретаря си с надеждата Том да ми е оставил съобщение!
Вижте ме разочарована, че попадам само на любовни обяснения от Дан и Джеръми!
Вижте как едва се влача към влака с подвита опашка!
Когато най-сетне потеглихме към студения север, извадих пая, но първият залък ми приседна. Дори мазнината и рафинираната захар не можеха да потиснат болката.
След като прочетох три четвърти от «Прайвит Ай», отново ми се доплака. Никой не видя сълзите, които бликнаха от очите ми, защото другите пътници бяха забили носове във вестниците си. Не ме забелязваха, сякаш бях изпила еликсир, от който съм станала невидима. Когато дойде кондукторът, хвърли само един поглед към зачервеното ми лице и реши, че не е нужно да проверява билета ми.