— Така е — уверих я. — Ще приема каквото и да е.
— Хм. — Изражението й стана малко по-приветливо. — Е, не се намират много свободни места. Тук е Йоркшир.
— Зная.
— А в малките градчета сред мочурищата на Йоркшир има висока безработица.
— Сигурно — плахо се съгласих.
— За всяко място има по шестнадесет кандидати — пренебрежително продължи тя.
Сърцето ми се сви. Не звучеше обнадеждаващо. Не можех вечно да живея с хиляда и осемстотинте лири на Том.
— Аха — сърдито промърморих. Господи, щях да стана бездомница и да ме намерят замръзнала на някоя улица в Пикъринг, с бутилка метилов спирт и куче, вързано с въженце. Откъде щях да намеря куче? Може би щях отново да се срещна с Криспин в някой център за лечение на хронични алкохолици и да взема назаем едно от неговите? Можех да открадна количка за покупки от «Сейфуейс», задължителен атрибут за една вехтошарка, и рано сутринта да обикалям хотелите и да отмъквам доставените вестници, яйца и мляко…
Блажените ми фантазии за живот на вехтошарка бяха безмилостно прекъснати от госпожа Доналдсън, която размаха някакъв лист пред лицето ми.
— Може би това ще те устрои. Щом имаш престижна диплома от «Оксфорд».
«От колеж по изкуствата», щях да кажа, но в последния момент ми хрумна, че ако все още не е разбрала колко съм тъпа, няма смисъл да я обременявам с това сведение.
— Съвсем близо е до Роуздейл — каза тя. — В Кидлингтън. Християнската библиотека на Северен Йоркшир, управлявана от доктор Бари Галахър. Има място за библиотекар с добра репутация и висок морал, за предпочитане несемейна жена. Можеш ли да работиш като библиотекарка?
— Аз? О, да. Обичам книгите. А… Джейн Остин, Викръм… как беше фамилията му, а… Агата Кристи — запънах се. — «Мъжете са подвластни на Марс, а жените на Венера».
Изгледа ме недоверчиво.
— Несемейна жена ли си?
— Е, определено не съм несемеен мъж — отвърнах и думите ми се стовариха като гюле.
— С висок морал? Живяла си в Лондон, а?
Явно госпожа Доналдсън смяташе Лондон за нещо подобно на Содом и Гомор. Кой би могъл да каже, че не е права? И аз не бих устояла на изкушенията му, ако имах шанса да вкуся от тях.
— Никога не пропускам неделната литургия — разпалено я уверих и леко потръпнах, в случай че Бог изпратеше мълния върху мен.
— Е, тук не идват много кандидатки за работа, които са учили в «Оксфорд», така че мога да те изпратя с предимство — бавно каза тя. — Можеш да отидеш още сега.
— Сега?
— Какво? — попита госпожа Доналдсън и ми хвърли поглед, изпълнен с презрение. — По-важно занимание ли имаш?
Не можех да отрека едно: оса или не, умът й бе остър като бръснач, както навярно казваха в този див край.
Качих се в колата и с неохота заредих. Господи, цените на бензина са скандални, трябваше да убием Саддам, когато имахме възможност. Купих хранителни продукти и някои други неща от първа необходимост. Всичко ми се струваше невероятно скъпо. Представях си как парите ми се стопяват бързо като живота на герой от компютърна игра. Бях толкова потисната заради Том, че това почти нямаше значение за мен, но знаех, че трябва да получа работата.
Поех през мочурищата към Кидлингтън в свежия, хладен следобед. Пустошта бе осеяна с лилави и златисти петна. Две птици правеха лупинги и описваха огромни дъги в небето. Мястото бе красиво и усамотено, почти като мен, макар и да не бях красива.
Християнската библиотека на Северен Йоркшир бе малка сбутана постройка, на чиито тухли бяха залепени стари плакати на американски глезльовци, подстригани на венец. Ако имам дете, което ми се струва малко вероятно, бих се надявала хлапета като тях да ядат бой от него на игралната площадка. Бяха с три четвърти панталони и бели чорапки, усмихнати срещу обектива, под извит надпис: «Нека тези малките дойдат при мен». Имаше и два издишали балона, върху които бе отпечатан стих от мисионерска песен.
«Добре дошла в бъдещето си, Алекс Уайлд», помислих си.
Побутнах вратата и пристъпих към рецепцията. Е, поне нямаше да имам много работа. Едва ли някой посещаваше тази библиотека.
— Здравейте, аз съм доктор Галахър — каза нечий глас.
Вдигнах поглед и видях пълничък мъж с червена коса и влажна долна устна. Когато заговори, по нея проблеснаха мехурчета слюнка. Гледаше ме през лупи, достатъчно дебели, за да се запали огън.
— Навярно вие сте госпожица Уайлд. Надявам се, че наистина сте госпожица.
— Така е.
— Защото търся несемейна жена. Не одобрявам идеята «работещи съпруги».