Прехапах устни и се усмихнах като леля Сали от «Уърцъл Гъмидж»[22].
— Мисля, че тази глупост е причина за повечето разводи. Децата на такива жени са като сирачета — продължи той и от устата му се разхвърчаха слюнки, сякаш бе крастава жаба. — «Жената трябва да се подчинява на мъжа, както църквата на Бог». Казал го е свети Павел, един от апостолите.
— Женен ли сте, господин Галахър? — попитах аз и сама се настъпих, за да си напомня, че трябва да си трая.
— Не — отвърна той с огорчение. — Бях.
— Разбирам.
— Тя избяга от мен, за да живее с някаква жена, декан на нещо си.
Трудно бе да сдържа смеха си.
— Казахте ли нещо? — попита той и ме изгледа гневно.
— Ужасна кашлица — отвърнах и артистично се покашлях.
— «Една жена не бива да говори на висок глас в църква. Не бива жена да учи мъжете!», също цитат от свети Павел. Какво мислите за проповедничките? Аз бих ги нарекъл езичници.
— Е, никога не бих станала проповедничка.
Това бе истина. Влажните устни на доктор Бари се разтегнаха в усмивка. Да, вече ми бе ясно, той наистина бе крастава жаба.
— Разбрах, че сте добра християнка и сте следвали в «Оксфорд». Хм, кога най-рано можете да започнете?
— А… каква е заплатата — плахо попитах. Лицето му леко помръкна.
— Единадесет хиляди годишно, но главната ви награда ще бъде смирената служба на Бога.
Страхотна новост за управителя на банката. «Превишила съм кредита си с триста лири, но разбирате ли, моето възнаграждение е смирената служба на Бога».
Всъщност единадесет хиляди бяха доста повече от досегашния ми доход. Огледах дебелия женомразец Бари от главата до петите. Малката му занемарена библиотека бе пълна с глупави книги, които никой не би пожелал да прочете, а аз се намирах в тази затънтена дупка и щях да приема жалка работа за мизерна заплата.
— Мога да започна още този следобед — отвърнах.
Бари ми каза, че му се струвам сериозна. С неохота ми позволи първо да отскоча да оставя покупките си.
— И може би да донеса нещо за обяд — предложих.
Погледът му издаде неодобрение.
— Не, госпожице Уайлд. Ще хапнете сандвич на работното си място. Солидният обяд е за мекушавците! Ха-ха-ха!
Когато се върнах в къщата, се опитах да се почувствам доволна. Все пак имах работа, нали? Мамка му, ура!
Оставих нещата си, седнах и се загледах в телефона.
За нищо на света нямаше да се обадя на Том. Би било лудост сама да поискам да чуя, че с Гейл ще се женят.
Не, не бях способна на такава глупост, въпреки че отчаяно копнеех да се чуя с него и да повярвам, че ще продължи да присъства в живота ми като приятел.
Но далеч по-достойно бе да не се обадя.
Запитах се дали имам капка самоуважение. Е, отговорът на този въпрос бе «не», така че вдигнах слушалката и набрах номера на апартамента му в Лондон по памет.
«Господи, ако вдигне Гейл, ще трябва да затворя», помислих си и изпаднах в паника, защото бях забравила да набера 141. Можех да прекъсна, да натисна трите цифри, а после бутона за автоматично повторно избиране, но Том щеше да разбере, че съм позвънила два пъти, че съм жалка нещастница и…
— Том Дръмънд — каза глас в телефонната слушалка.
Как можех да забравя възбуждащия му плътен тембър? Е, не че го бях забравила, но бе различно да го чуя наяве.
— Том, обажда се Алекс.
— Къде си? — припряно попита той. — Всички те търсят. Родителите ти изпаднаха в паника. Мислят, че си продадена за бяла робиня.
Представих си как мама се наслаждава на всяка минута от развоя на драмата. Може би точно сега даваше интервю за «Краймуоч»[23].
— Добре съм, искам всички да престанат да се тревожат — казах аз. — Започвам нова работа.
— Къде?
— Това не те засяга. Бронуен ми каза, че си ме търсил.
— Да. — Стори ми се малко нерешителен, сякаш имаше нещо, което му бе трудно да изрече. «Господи — помислих си и ми се зави свят. — Страхува се да не ме нарани». — Става дума за Гейл. Имам новини, които може би ще те разстроят.
— Какво си въобразяваш? — яростно изкрещях. — Смяташ се за толкова неотразим, че всички ронят сълзи за теб и биха дали живота си, за да се доближат поне за малко до важната клечка Том Дръмънд.
— Но, Алекс…
— Е, ще ти кажа нещо, Том. Каквото и да направиш, няма да заплача заради теб. Наистина съм добре, благодаря за загрижеността.
— Алекс…
— Не искам да чувам нищо! — извиках. — Не ме интересува! Винаги си бил непоносим самовлюбен негодник и такъв ще си останеш.
— Извинявай, ако съм те засегнал — тихо каза той.