— Няма за какво. Не ми пука за теб — заявих аз, затворих и дълго плаках.
— Алекс, закъсняваш — укорително отбеляза Бари, когато се върнах в библиотеката. — Един воин на Христа не бива да закъснява, когато трябва да поведе вярващите.
— Прав сте, доктор Галахър — казах аз с уважение. Знаех, че трябва да целувам задника на този нещастник, докато устните ми посинеят. А какво стана с обръщението «госпожице Уайлд»? — Но армията се нуждае от храна.
Не бях хапнала нищо, разбира се. Нямах никакъв апетит.
— Човек не се храни единствено с хляб, а с всяка дума от Божието слово. Е, да действаме. Тази вечер ни чака доста работа. За първи път ще те задържа до късно. — Потръпнах от погнуса, когато го видях да облизва устни. — Надявам се, че нямаш нищо против да работиш вечер и да се прибираш сама.
— А… нямам, разбира се.
— Защото, когато двама млади несемейни прекарват толкова време насаме заедно, могат да плъзнат клюки…
— Предполагам, но…
— Хората биха могли да си помислят, че сме неспособни да овладеем естествените си пориви.
— Не разбирам. Струва ми се, че тук не идват много хора — отчаяно запелтечих. — Какво толкова се налага да вършим?
Тези думи го накараха да се опомни и да забрави за естествените си пориви за миг. Отново заговори строго. Приближи се и ме лъхна силен мирис на чесън.
— Ще направим цялостно обновление. Ще включим всички книги в каталог и ще ги пренаредим на етажерките. Този безпорядък не вдъхва вяра в благодатта, която носи Божието слово, сигурен съм, че ще се съгласиш.
— Да, така е — плахо потвърдих.
— Не използваме компютри, няма нищо лошо в малко писарска работа. Седни и попълни формулярите за тези.
Галахър извади кочан бланки, папка и голям кашон с книги, по който имаше паяжини.
— О, мразя паяците — уплашено промълвих, докато гледах как пухти и пъхти, влачейки кашона към бюрото ми.
— Е, сигурно вече са мъртви — успокои ме той. — Започвай. Няма време за губене.
По дяволите, говореше сериозно. Нищо чудно, че досега мястото не бе заето. Бари бе не само противна крастава жаба, а жесток експлоататор, който би могъл да бъде надзирател на робите, построили египетските пирамиди. Писах, отбелязвах и попълвах, докато пред очите ми заиграха точки и ръката ми се схвана. Задължението на Бари бе единствено да ме «обучава», което означаваше да ме хока, когато направя грешка.
— Не можеш ли да четеш? «Еклесиаст», не «Еклесиастикус»! — крещеше той. — Би трябвало вече да познаваш Светото Писание.
Сенките навън се сгъстяваха и прашният часовник тиктакаше ли тиктакаше, но купчината книги не намаляваше. Щом свърших с първия раздел, Бари побърза да донесе още.
— Никакво разтакаване! — предупреди ме той неведнъж. — Знаеш какво е казано в «Пословиците»: «Следвай примера на мравката, мързеливецо, виж как живее тя».
— Бихте могли да ми помогнете с подреждането, ако сте свършили с библейските поучения — предложих, вече капнала от умора и огладняла. Мамка му, с какво се бях захванала? В отговор Бари се впусна да рецитира пасажа за Марта и Мария, в който Иисус казва, че Мария е избрала верния път, като се е откъснала от домакинската работа, за да слуша Неговото слово. Бих го нарекла шизофреник, ако имах избор.
— Трябва да отида до тоалетната — казах аз, когато усетих, че в гърлото ми е заседнала буца, а в очите ми напират горчиви сълзи на безнадеждност.
— Ходи преди по-малко от два часа. Дано нямаш здравословен проблем — изсумтя Бари.
Искаше ми се да се облегна на мръсната мивка и отново да заплача, но може би Бари стоеше отвън с хронометър в ръка и подслушваше.
Когато излязох, посочи към кашона с книги.
— Вече е седем часът — плахо изтъкнах.
— «Денят е Божие творение, благодарни сме и се радваме на всеки миг от него».
Този път наистина ме вбеси.
Въздъхнах и бръкнах между овехтелите книги. Изведнъж изскочиха три огромни паяка, които пропълзяха по ръката ми.
Изпищях и подскочих.
— Не крещи! — смъмри ме Бари, но очите му светнаха, когато ме притегли към дебелото си подпухнало тяло.
— Тихо, тихо — каза той, докато уж ласкаво ме потупваше, за да ме успокои, а всъщност ме опипваше. Този дебелак можеше да размърда ръцете си, когато пожелае. Притискаха ханша ми, бързо се плъзгаха към гърдите ми, докосваха ме навсякъде, сякаш ме опасваше синджир от дебели наденички.
Заплаках неудържимо и започнах да се боря.
— Пусни ме! Пусни ме! — крещях.
— О, стига, знаеш, че го искаш — задъхано каза Бари. — Иначе досега да си си тръгнала.