— Ти не ми позволяваше! — отвърнах хленчейки. — Нуждая се от тази работа!
— Зная, от трудовата борса ми казаха, че си отчаяна — прошепна Бари. — Затова трябва да бъдеш мила с мен.
Разпищях се като обезумяла, когато той заобиколи бюрото и ме притегли към себе си. Усетих възбудата му, въпреки че не бе никак надарен мъж.
— Разкарай се! — извиках.
— Ох — изсумтя той и отново ме нападна. Почувствах гадене, когато ръцете му ме обгърнаха и вонящият му дъх докосна шията ми. Изпаднала в паника, напрегнах сили да го отблъсна…
Изведнъж голяма мъжка ръка сграбчи яката му, дръпна го и го запрати към отсрещната стена. Пред смаяния ми поглед нечий юмрук се стовари с все сила в бузестото му лице и той се подпря на една етажерка с разкървавен нос.
— Да вървим, Алекс — каза Том. — Дойдох да те отведа у дома.
Тридесет и осма глава
Том ме задърпа навън, за което му бях благодарна, защото иначе нямаше да помръдна. Зяпах го, сякаш е извънземно или Дейвид Мелър. Не можех да мръдна сякаш бях пуснала корени.
— А ти — изръмжа той на разтреперания Бари, който притискаше с ръце кървящия си нос, — мръсно дебело копеле, ако отново докоснеш тази млада дама…
— Счупи ми носа — разхленчи се Бари.
— … ще изпочупя и останалите ти кости. Противен жалък лицемер, би трябвало да отида в полицията. Хайде, скъпа — обърна се Том към мен и затръшна вратата след нас така силно, че по стъклото се появиха пукнатини като паяжините в кашона.
«Какво каза той?», запитах се с недоумение. Навярно не бях чула добре.
— Какво… какво правиш тук? — промълвих.
— Търся те, разбира се — отвърна Том и нежно ми се усмихна. — Не съм дошъл да си взема книга от библиотеката.
— Но откъде разбра, че съм тук?
— Проследих обаждането до Роуздейл, а после попитах сестра ти дали знае какво би могла да търсиш в този край.
— Аха — казах аз. Почувствах се като пълна глупачка. При споменаването на Гейл сякаш цяло ято малки гъсета се заклатушкаха върху гроба ми.
— Е, добре съм, благодаря — сковано отвърнах. — Не съм молила никого да ме отвежда.
— Да, изглеждаш безкрайно щастлива — отбеляза Том с изнервящо чаровна усмивка. — Хайде, скачай в колата.
Отвори вратата на ролса си. Лъскавият «Силвър Фантом» изглеждаше доста странно тук, до запуснатия училищен двор от другата страна на улицата и грозната модерна сграда на общината. Но топлината и уютът вътре веднага ме привлякоха.
Навън бе мразовито.
— Добре — промърморих с неохота.
— Защо дойде тук? — попита Том и уверено завъртя волана към моето село. Явно бе направил старателно проучване. С ужас си представих как ме обсъждат с Гейл. «Психопатка — би казала тя. — Получила е нервен срив от патологична ревност».
— Исках да се махна, да си намеря нова работа. Да започна на чисто — предизвикателно заявих.
— Да опознаеш и друг живот — тактично каза Том.
— Да. — Въпреки волята си, избухнах в плач. — Но отново се провалих.
— Всичко е наред.
Огледа ме от главата до петите.
— Не, не е. — Вече достатъчно се бях изложила. Не можех да се преструвам на силна нито секунда повече. Бях толкова уморена и отчаяна, а до мен бе единственият мъж, когото бях обичала истински, но не можех да имам. — Вече никога нищо няма да бъде наред.
— Значи не е свързано с Гейл? — попита Том и долових в гласа му нотка на паника.
— Разбира се, че е свързано с нея — изхлипах.
— Съжалявам, Алекс, искрено съжалявам. Не предполагах, че ще го вземеш толкова навътре.
— Е, вече знаеш — казах аз и закрих лицето си с ръце.
Колата зави към къщата и тръгна гладко по възвишението. Нямаше улични лампи или неонови реклами, които да засенчват звездите, и те блестяха по тъмното небе като диаманти, разпилени върху кадифе. Раменете на Том бяха сковани, сякаш очаква нападение от засада. Изглеждаше ужасно напрегнат.
Не знаех защо. Вече се бях примирила с неизбежното, нямаше да се измъчвам заради него.
Кой би могъл да го обвини, че бе предпочел Пепеляшка пред грозната й сестра? Особено след като тази сестра се бе оказала долна кучка. Напълно разбирах как се бе чувствала Елън, когато насърчавах Снежанка да флиртува с бъдещия й съпруг. Е, кармата ми го връщаше, при това с лихва.
— Кой ти каза? — попита Том с огорчение. — Исках да поговорим, да ти обясня лично…
— Нямаше да ми бъде по-леко, ако го бях чула от теб. По-скоро, още по-тежко — промълвих.
— Тогава от кого го узна? От Гейл?
Представих си как поднасям поздравленията си на Гейл със стиснати зъби и правя всичко възможно, за да хвана някоя лоша болест и да не отида на сватбата. Може би сама щях да изгриза краката си, вместо червеи, хранещи се с жива плът.