— Пълни глупости — тихо промълвих. Едва се сдържах да не заплача.
Кийша си позволи лека усмивка, докато траеше бракосъчетанието й. Съжалявам, но не мога да не отбележа, че дори тя понякога нарушаваше стандартите си.
Тържеството бе в хотел «Ланкастър Гейт». Просто малка гощавка за петстотин от най-близките приятели и роднини на Кийша.
Гейл пристигна с уред за приготвяне на натурално кисело мляко, подарък за младото семейство.
— Наздраве — каза Кийша. — Става за градинско украшение.
— Как си? — смутено попитах.
— Никак не се радвам да те видя — отвърна Гейл, метна красивите си руси коси и сърдито се оттегли.
Виновно наведох глава, но Бронуен не ме остави да потъна в самосъжаление.
— Погледни ги — каза тя и посочи към Джереми и Кийша, които се бяха усамотили в един ъгъл и се целуваха. — Виж колко са щастливи. И ти би могла да бъдеш, знаеш това.
— За последен път ти казвам, Том не иска да се среща с мен. Дори и да искаше, не бих говорила с него. Толкова е арогантен.
— Жалко, че смяташ така — каза Бронуен с дяволита усмивка, — защото той идва насам.
Уплашено вдигнах поглед, но бе твърде късно. Освен ако не виждах красив, устремен мираж, към мен наистина вървеше Том Дръмънд, проправяйки си път сред гостите. Изглеждаше така, сякаш дори ако срещу него застанеше разярен носорог, не би могъл да го спре.
Обзе ме пълна паника. Стомахът ми се разбунтува.
— Кой го е поканил?
— В списъка на Кийша е. Налага се да те оставя, Дан ме чака — заяви Бронуен и подло се отдалечи.
Том достигна до мен след секунда.
— Алекс. — Срещнах погледа му и почувствах топлина между бедрата. Извърнах глава, не можех да устоя на очите му. — Гейл е тук — каза той и повдигна брадичката ми. Трябва да призная, че беше доста възбуждащо. Очевидно бе, че не е настроен за кавги. — Ще отида да поговоря с нея. Ще й обясня, че не може повече да застава между нас.
— Недей… Много ще я разстроиш — промълвих. «О, искам да се любим. Отведи ме от тук. Помощ». Никой друг мъж не ме бе карал да се чувствам така.
— Едва ли — суховато каза Том. — Погледни натам.
Погледнах. Гейл енергично преплиташе език с този на набит мъжага, който ми се стори познат.
— Това е Тони Медоус — извиках, — бившето й гадже!
— Новото, ако питаш мен — изтъкна Том. — Е, кажи ми, какво е оправданието ти сега?
— А…
Затаих дъх.
— Защо се озърташ? — спокойно попита той. — От време ли се нуждаеш? За да измислиш друга причина да не бъдеш щастлива?
— Ами…
— Няма да чакам цяла вечност — категорично отсече той. — Добре ме познаваш, Алекс. Трябва да вземеш решение.
Желаех го. Обичах го. И все пак изпаднах в паника. Какво щеше да стане, ако кажех «да»? А ако се окажеше грешка? Как щях да разбера? Може би Том не бе най-подходящият.
Гейл мина покрай мен, видя с кого разговарям и ми хвърли убийствен поглед. В този миг осъзнах, че не ме интересува какво би казала сестра ми.
— Какво си мислиш, че правиш? — изпищя тя.
— Разкарай се, малката — остроумно отвърнах.
— Ще липсваш на Тони — подхвърли Том.
Намигна ми и преди да успея възразя или да се съпротивя, изведнъж впи устни в моите. Всички съмнения изчезнаха.