Преди две години бих предпочела да умра, отколкото да дойда тук.
Аз бях великата Александра Уайлд[1], чиято фамилия подхождаше на характера й. Нямах добър успех в училище, особено в сравнение с госпожица Гейл Уайлд, която издържа матурите си с пълно отличие, но какво от това? Моето призвание бе да творя. На една годинка съм започнала да майсторя скулптури от пясък, а по-късно участвах в конкурси за млади художници и спечелих шест национални награди. Представях си бляскава кариера като новата Дейм Елизабет Фринк. Можех да съпернича на Деймиън Хърст. Закърпих четворки по математика и английски в дипломата си и бях приета в «Оксфорд». Не в академична специалност, а в курс за бакалавърска степен по изобразително изкуство. Плюс малко история на изкуството.
В «Оксфорд» ми се струваше много хубаво, за да бъде истина. «Птиците умират сами» бе твърде тежък за мен, да не говорим за «Мидълмарч», но точно както в сцени от филм по класически роман се разхождах с лодка по Изис и хапвах ягоди по поляните на Крайст Чърч с японски туристи. Всичките ми приятели бяха надменни, вироглави стипендианти. Не бях особено привързана към тях. Купувах си вестник «Работник-социалист» и участвах в стачки. Исках да стана като Ванеса Редгрейв или Тони Бен — личност с радикални възгледи, но все пак богата. Продадох статуетките си на мишки и птици за скромни суми на малки лондонски галерии.
Станах за смях на състудентите си, но все пак имах вяра.
Оказа се напразна.
Никой не проявяваше интерес към скулптурите ми и след шест месеца в боксониера със счупени радиатори, пълна с хлебарки, духът ми бе сломен. Все пак бе по-добре, отколкото да остана на улицата. Приятелят ми, режисьор и бохем, ме бе зарязал заради първата срещната калифорнийска кукла. Разчитах единствено на мама и татко. Убедих се, че човек не може да стигне далеч в големия град само с бакалавърска степен по изобразително изкуство и серия глинени статуетки.
— Господи, колко уморена изглеждаш, Алекс-Палекс — нагло каза Гейл. Винаги ме наричаше с този бебешки прякор пред по-готините ми приятелки. — Имаш нужда от повече витамини Б комплекс.
— А ти от повече шамари — изръмжах.
— Страхотна рокля — възкликна тя. — Жалко, че иначе не изглеждаш никак добре. Дано не си изразходвала всичката топла вода, Кийша. Мускулите ми са напрегнати, сигурно от неимоверния стрес. Не е зле да взема прозак.
Самодоволно погледна миловидното си отражение с очи на кошута и влезе в банята. Гейл бе хипохондричка, луда на тема здравословно хранене, но всички й прощаваха за тези малки особености, защото бе мила и крехка. Дори със скромните си дрехи от естествени материали изглеждаше привлекателна. Също като Кийша, Гейл работеше. Бе помощник-редактор на седмичника «Органик Фууд»[2], но не изкарваше много пари и живееше в блажено очакване на идеалния кавалер, който щеше да я отведе в голямото си имение в Глостършир, където би могла да задоволява потребността си да бъде близо до природата, като се грижи за леха с подправки в градината или нещо подобно.
Освен това Гейл се изживяваше като новия Мартин Еймис. Пишеше нещо, което бе нарекла «Роман за великата природа», но отказваше да ми разкаже сюжета — като че ли ме интересуваше! — да не би да й го открадна. Нямаше ми никакво доверие, което бе странно, защото, докато аз учех в «Оксфорд», Гейл, която следваше социология в «Рединг», често идваше да ме навести и винаги успяваше да забърше някое свястно момче. Освен Том Дръмънд, който не й обръщаше никакво внимание, но ще ви разкажа за него по-нататък.
Когато се запознах с Кийша, тя беше безработна, но благодарение на вродената си самоувереност скоро бе успяла да влезе в радиото, а после и в телевизията. Правеше неща, които аз не бих посмяла дори да си представя. Веднъж бе отишла с мерцедес до бюрото за изплащане на помощи и бе кандидатствала за работа със съчинена автобиография. В обявата бе посочено, че се търси човек с опит, и тя си бе измислила такъв. Сега се готвеше за първата важна крачка в кариерата си. Алън бе ходатайствал за нея в култовото съботно предаване за деца на Би Би Си «Ранобудници». Всяка година хиляди хора кандидатстваха за място в екипа.
— Алекс, ще напишеш ли писмото ми, когато дойде Алън? — глезено попита Кийша.
Въздъхнах. Пишех писмата на всички в тази къща. Оплаквания, молби за работа, благодарствени бележки и какво ли не. Това бе единственото, което умеех, освен скулптурата.