Привлечени от голямото пространство, доброто разположение и родителските субсидии за наема, Кийша и Бронуен, естествено, бяха паднали в капана.
Кийша се нуждаеше от пари за дрехи, а Бронуен — за фармацевтични продукти, както и за пиячка, цигари, таксита от клубовете до дома и самолетни билети за концерти на «Оуейсиз» в Скандинавия. На Кийша не й се налагаше да плаща за развлечения. Не можеше да си представи да излезе от къщи с пълно портмоне. Беше малко като кралицата: ескортът й винаги плащаше за всичко, за самолетни билети първа класа, вечери, шампанско и таксита. Аз се чувствах неловко, ако някой ме почерпеше две питиета, но изглежда, кавалерите на Кийша нямаха нищо против. Богати или бедни, изпълняваха дълга си, без да мърморят.
Когато й намекнех, че живеем в деветдесетте и я попитах дали не й се струва редно понякога да си плаща, тя ме поглеждаше, сякаш съм загубила ума си.
— Луда ли си? Когато отивам на среща, Ал, не отварям портмонето си. Толкова е просто.
После запалваше цигара «Марлборо Лайт», което бе знак, че въпросът е приключен.
Ако трябваше да бъдем честни, не можехме да отречем, че й завиждаме. Кийша бе забележително създание, типична доминираща женска. Гледаше на себе си като на принцеса и околните се отнасяха с нея по подобаващ начин.
Преди да кажете нещо, ще ви призная, че съм се опитвала да й подражавам. Заставах пред огледалото, облечена с взет назаем марков тоалет, цупех се и хвърлях хладни, надменни погледи към отражението си, но нищо не се получаваше. Винаги забелязвах размазани сенки, изпъкнал целулит в свивката на коляното или някакъв друг недостатък.
Всъщност какво самочувствие би могла да има двадесет и седем годишна жена, когато е безработна, веднъж изоставена заради мъж, а друг път почти пред олтара и все още е финансово зависима от баща си?
Ако не ставаше дума за самата мен, навярно би ми се струвало невероятно смешно.
Все пак си напомнях, че «нещата могат да тръгнат само към по-добро», както крещеше кандидатът на лейбъристите по време на предизборната си кампания.
— Благодаря, Кийша — смирено казах аз.
— Не бъди толкова мрачна — опита се да ме ободри Кийша. — Нали не са те уволнили?
— Не.
— Е, значи вече работиш и имаш доход. Колко е заплатата ти? — Отговорих на въпроса й. Направи сметка наум и колебливо промълви: — Седемнадесет и петстотин.
Седемнадесет хиляди и петстотин лири. Това бе цяло състояние за мен. Гейл се засмя.
— Всеки трябва да започне от някъде.
— В града се въртят толкова много пари — невъзмутимо каза Кийша. — Алекс ще се научи да печели.
Опитах се да погледна от добрата страна. Все пак имах работа, по дяволите. Не бе изключено някой ден дори да получа повишение. Мислите ми отново се върнаха към зеленоокия Шеймъс с мелодичния глас и непринудените маниери. Какво от това, че Джени ми крещеше, нали той бе големият шеф? Бих го смятала за идеалния шеф дори ако бе женен за Хедър Локлиър.
Може би някога щеше да ме покани на обяд — като началник свое протеже, и да плати сметката, без да чака покана, както приятелите на Кийша. Понякога тъмната ми бунтарска страна се питаше дали се чувстват толкова задължени, защото са увлечени по нея, или от плахост. Исках кавалерът да плаща сметките ми само защото е джентълмен. Не че се случваше често. Всъщност единственият, за когото си спомням, че постъпваше така, бе Том.
Том Дръмънд.
А, да, пропуснах да ви разкажа за Том, което не означава, че съм го забравила. Как бих могла да забравя единствения мъж на тази планета, предпочел мен пред сестра ми?
Да, правилно прочетохте. Том Дръмънд, един от най-добрите ми приятели в «Оксфорд», който искаше да се превърне в нещо повече от приятел, бе безмилостно преследван от сестра ми, тогава шестнадесетгодишна, в разцвета на момичешката си хубост. Развяваше златисточервеникавите си коси пред него и кършеше стройното си тяло в изтъркани джинси и прилепнало горнище, които бяха обичайното й облекло преди сегашната фаза на размъкнатите плетени дрехи. А той бе напълно безразличен. Дори веднъж ми каза: «Сигурно на Гейл й е трудно с толкова красива сестра». В тона му нямаше и следа от ирония.
Това бе довело Гейл до лудост. Смяташе, че всички свестни младежи са нейни по право. Особено момчета като Том, който бе наследник на красива стара къща в Глостършир и се канеше да постъпи в армията за две години. Том бе сензационно богат, но не се бе главозамаял от това. Търпеливо изслушваше разпалените ми социалистически изказвания за забрана на лова на лисици, а после въпреки всичко се присъединяваше към ловните дружинки с кучета в Крайст Чърч. Смяташе «Класик FM» за непоносимо вулгарно модерно радио. Бе от хората, които държат да вървиш от вътрешната страна на тротоара, докато те изпращат, галантно отварят вратите и издърпват столовете не само за приятелката си, а за всяка жена, която придружават. Намирах го за много забавен, въпреки че бе от вражеския лагер. Търпеливо ме слушаше, когато говорех за предишните си злополучни връзки, без да каже нищо друго, освен че би «размазал физиономиите на онези типове».