Някой, който е забелязал, че в бързината е изпуснала картичката. Можеше да бъде само Дом.
А известието, колкото кратко и неясно да бе, означаваше само едно — че посланикът е узнал за потеглянето на корабите с отредите на Лопес и е препратил тази информация за Куба през миналата нощ. На практика това означаваше, че генерал Лопес, Роланд и петстотинте мъже, които бяха с тях, ще попаднат в клопка.
Мелани скочи така бързо, че блъсна масата, и кафето се разля в чинийката. Бутна стола си и изтича към вратата.
— Мис Мелани! Какво е станало?
— Клопка, Глори! Трябва да предупредя Роланд.
— Каква клопка? За какво говорите? Кой е в клопка?
Мелани, която вече бе изтичала през трапезарията в салона, не отговори. Бързаше по стълбите към улицата. Там нямаше жива душа. Не можеше да наеме кола, а и нямаше никой, когото да помоли да я качи донякъде. Ядно стисна устни и затича.
Не беше изминала и три-четири пресечки, когато чу отдалеч тихи възгласи. Може би преди заминаването се държаха речи. Молеше се речите да са дълги. Защо иначе генералът щеше да реши да замине посред бял ден, ако не искаше да се съберат много хора? Няколко пресечки по-нататък срещу нея заприиждаха мъже и жени, които се усмихваха и говореха оживено. Хора от всички раси и слоеве идваха откъм пристана. Те я гледаха странно, докато си пробиваше път през тълпата. Един мъж протегна ръка да я спре, но тя го отблъсна, а в очите й имаше такова отчаяние, такъв измъчен израз, че той не опита повторно.
Пред нея се простираха дългите аркади на френския пазар, а зад тях стърчаха мачтите на корабите. В гърдите нещо я пробождаше, беше стъпила в някаква локва, подгъвът на роклята й беше мокър, а в обувките й имаше вода и малки камъчета, но тя не можеше да спре. Тук дигата беше висока и нямаше как да се покатери. Отвъд нея беше реката, чието ниво в момента беше ниско и не се виждаше дали кораба е вече тръгнал. Пред Мелани беше пристанът с дървените стъпала, с чакалните за пътниците и складовете за памук. Омаломощена, тя бавно изкачи стълбите и спря. Стенейки, пое въздух в горящите си дробове. Пот блестеше по лицето й, зачервено от напрежение, а горещото лятно слънце, което я огряваше, превръщаше косата й в море от пламъци.
Пред нея се простираше реката, широка, жълтеникавокафява, тинеста. Водата блещукаше, носейки се в сърповидна извивка към залива. Нищо не се помръдваше на завоя — нито лодка, нито сал. От парахода „Пампър“, който толкова дълго стоя завързан на пристана, нямаше и следа. Беше заминал и оставил зад себе си само дълга следа черен дим, който се носеше по небесната синева като траурно було.
Втора част
Глава тринадесета
Твърде късно. Мелани се върна в къщата на „Рампарт стрийт“, тъй като трябваше да измисли друг начин мъжете да бъдат предупредени. Там тя седна с известието и картичката на испанския посланик и написа писмо на губернатора Куитман. Не знаеше какво може да направи той, но ако имаше възможност да се изпрати по-бърз кораб след Лопес, или ако знаеше дали хората имаха намерение малко преди Куба да спрат и да раздадат оръжието, както при първото нападение, тогава този шанс трябваше да се използва. Тъй като нямаше доказателства за вината на Дом, тя не назова името му, а писа само, че се страхува за сигурността на мъжете и го моли за мнение относно писмото и визитната картичка, които е получила. Докато съчиняваше текста, изпрати Глори да търси куриер, някой, който има на разположение превозно средство и е готов да занесе писмото й в къщата, в която живееха губернаторът и Илайза. Тя можеше да наеме кола и сама да отиде, но това щеше да я забави. Всяка минута беше от значение.
Когато Глори се върна и писмото замина, Мелани зачака угрижено някакъв знак от губернатора, с който да й даде да разбере, че е предприел нещо във връзка с информацията. Нищо не, идваше. Изминаха два дни. Мелани не издържа повече. Нае кола и сама отиде с Глори в частната къща при Куитманови.
Жената, която я познаваше от времето, когато за малко бе живяла там, мила възрастна вдовица, поздрави Мелани сърдечно. Много съжалявала, но губернаторът не живеел вече при нея, заминал преди два дни, или може би преди три? Да, спомняла си, че било предадено писмо за Джон Куитман. Не било ли донесено от някакъв кочияш? Много странно. Губернаторът и милата му съпруга се били изнесли около час преди да пристигне писмото. Още рано сутринта опаковали нещата си и ги пратили на парахода, а те останали за малко с приятели в къщата. Нейният иконом, много съвестен човек, й предал писмото, но докато тя разбере какво всъщност става, кочияшът бил вече заминал. Боже мой, искало й се само да вярва, че не е било нещо важно. Оттогава дошли още две или три писма за Куитманови, покани, предполагала тя, искала да ги препрати до Натчес, но досега не намерила време.