Мъжът я зяпаше като омагьосан. Беше опрял юмруци на хълбоците си и стоеше с разкрачени крака. За момент на Мелани й се стори, че почти усеща отвращението и яда му, но и похотливия му интерес към външността й. Погледът му сякаш беше прикован от косата й, която се спускаше по раменете и гърба й, но и от тънкия й пеньоар, който при движение прилепваше към тялото й. Чувството беше толкова неприятно, че тя потръпна. По-скоро забързано, отколкото с достойнство се завъртя на босите си пети, прибра се в къщата и спусна жалузите след себе си.
В спалнята разреса косата си и започна да я подрежда. Глори и без това щеше да се върне късно и тя щеше да бъде принудена да се извинява, че не може веднага да сервира нещо освежително.
Тъкмо хвана сребърната дръжка на огледалото, за да разгледа прическата си, когато чу звук. Глори не можеше да се е върнала и въпреки това бе готова да се закълне, че чу стълбите да скърцат. Отново долови шум, този път от тътренето на крака под колонадата пред къщата. С огледалото в ръка Мелани бавно излезе от спалнята.
В салона жалузите бяха спуснати, беше тихо и задушно. Муха бръмчеше край стената. Иначе нищо не помръдваше. През процепите на жалузите можеше да се види една част от галерията, върху чийто под падаха косите лъчи на залязващото слънце. Нищо не трепваше в тази позлатена горещина. Въпреки това Мелани прехапа долната си устна, като се вгледа в жалузите. Нито те, нито двойната врата бяха затворени. В Гринлия вратите никога не се затваряха, дори и през нощта. Докато Роланд го нямаше, тя винаги гледаше да не ги забравя още преди случката с мъжа, който се бе промъкнал в двора. Но след като Роланд се върна, изостави този навик. Докато той беше у дома или пък тя знаеше, че вечерта ще се върне, се чувстваше сигурна. Сега усети непреодолимо желание незабавно да бутне резето. Не можеше да каже защо се уплаши точно в този момент, след като безброй нощи бе заспивала спокойно при широко отворени врати, но толкова остро долавяше опасността, надвиснала във въздуха, че чак настръхна.
Внушение, каза си тя натъртено. Добре, че скоро ще остави зад гърба си тази къща и спомените за нея. Поклати глава, обърна се и се върна обратно в спалнята. Пътем вдигна огледалото още веднъж да провери прическата си.
Внезапно застина на мястото си. Нещо помръдна зад нея в празната спалня. Когато се обърна, видя мъжа от отсрещната къща да стои на прага. Зад него бяха разтворени крилата на вратата, която водеше към галерията пред къщата. Носеше риза без копчета, разтворена до кръста, и черни панталони, пъхнати в ботушите. На характерното му тъмно лице беше изписана брутална усмивка, а в ръка държеше тънък гъвкав камшик.
— Какво търсите тук? — попита Мелани остро.
— Имаме да уреждаме една сметка, ти и аз. Дълго чаках този миг, чаках, наблюдавах те и си представях как ще бъде. Сега твоят войник го няма и чакането ми свърши. Само ние двамата сме тук, ти и аз.
Погледът му се плъзгаше по нея, докато се приближаваше бавно. После отново се спря върху лицето й и камшикът изплющя във въздуха. Мелани стисна устни.
— В момента сме сами, но прислужницата ми скоро ще се върне, освен това очаквам и гост.
— С прислужницата ти ще се оправя. А що се отнася до госта ти, докато той дойде, ще имаме достатъчно време за това, което съм намислил, като имам предвид, че още не си облечена.
Мелани го зяпна и схвана, че е по-добре да му внуши, че очаква мъж.
— А защо смятате, че изобщо искам да се обличам? — попита тя, ядно усмихната.
— А, значи такава била работата? — подигра се мъжът. — В този случай ще трябва да побързам, а твоят гост ще те намери по-леко облечена, отколкото е очаквал.
С всяка изречена дума той се приближаваше. Още две крачки и тя щеше да попадне в обсега на камшика му. Мелани се опита да метне в главата му огледалото. Той се дръпна, огледалото прелетя покрай него и се счупи в стената, но междувременно Мелани заобиколи малкото канапе и се спусна към двукрилата врата.
Ръката й беше на дръжката и я натискаше, когато той я сграбчи отзад. Като я дръпна, двете крила се разтресоха и бавно се разтвориха. Вик се изтръгна от гърлото й и отекна във въздуха. Тя се бранеше и се дърпаше, за да избяга през отворената врата. Мъжът замахна и й нанесе такъв удар, че главата й забуча. Той използва стъписването й, за да я грабне и да я запрати през стаята. Тя се блъсна силно в канапето. Той веднага се спусна към нея, бруталните му ръце разкъсаха пеньоара й и го смъкнаха от раменете й.
Мелани беше извън себе си от гняв. Тя се изправи с писък, в очите й пламтеше син огън, когато насочи нокти към лицето му. Той рязко се дръпна, което запази зрението му, но не го отърва от червените драскотини по бузите. За миг той бе страшно изненадан и объркан, че е посмяла да се брани. Мелани използва този миг да изтича отново зад канапето, да загърне пеньоара и с див поглед да се огледа за някакво оръжие.