Мелани се извиваше и опитваше да се измъкне изпод мъжа, но той я сграбчи отново, без да обръща внимание на любовницата си. Зае друго положение, като я приклещи с крака, изсмя се злорадо, а ръката му се плъзна надолу в интимна ласка, която накара кръвта да зашуми в ушите й. Изведнъж той зина, издаде сподавен звук, пусна Мелани и се опита да се хване между плешките. Силата и свирепостта му го напуснаха, а очите му се втренчиха недоумяващо. Бавно падна напред върху Мелани. От гърба му стърчеше дръжката на нож, украсена с бляскави камъни.
В първия момент Мелани остана да лежи неподвижно. После потръпна от ужас, бутна го и се измъкна изпод него. Застанала на колене, тя погледна квартеронката, свита от другата страна на мъртвеца. От болката очите на жената бяха безизразни, тя все още се държеше за корема там, където я беше ударил любовникът й, но вече не страдаше физически. Лицето й бе восъчнобледо, сякаш и тя като мъжа, който лежеше по очи между тях, бе спряла да диша.
Изведнъж квартеронката изхълца задавено и се хвърли върху трупа на своя мъж. Прегърна го и даде воля на дълбоката си мъка и отчаяние. Мелани седеше като замаяна и я наблюдаваше.
Не знаеше колко дълго бе седяла неподвижно. Стъпки я изтръгнаха от вцепенението, стъпки по стълбата пред къщата, които се приближаваха. Изправи се на крака, олюлявайки се, и се огледа за остатъците от пеньоара си. Когато го видя, беше вече твърде късно. Минаха секунди, докато съзнанието й се проясни и докато разбере, че фигурата, застанала с гръб към светлината, е мадам Дюбоа. Зад нея стоеше Глори, която с ужасен поглед разглеждаше опустошенията в стаята.
Артистката се съвзе първа.
— Милостиви Боже! — промълви тя, после се обърна, дръпна Глори вътре и затвори жалузите. С шумолящи поли и бързи движения тя се отправи към мястото, където лежеше пеньоарът на Мелани, наведе се, вдигна го и го разпери. Лицето й пребледня, като видя скъсаните места на гърба и страните. Въпреки това отиде при Мелани и й помогна да го облече.
После актрисата отстъпи и рече:
— Не знам точно какво е станало, но едно-две неща са ясни като бял ден. Ти ли го уби или тя?
Следите от камшика пареха Мелани, сякаш я бяха горили с нажежено желязо. Започна силно да трепери и като се опита да проговори, зъбите й затракаха така, че думите й едва се разбираха. Най-накрая промълви:
— Не бях аз.
— Скитник ли е или какво? — попита мадам Дюбоа и кимна на Мелани да седне на канапето.
— Не. Той… той живее в къщата отсреща.
Актрисата присви очи, когато погледът й падна върху квартеронката, която все още хлипаше.
— Започвам постепенно да разбирам — рече тя. — Има ли случайно някъде в тази къща уиски?
Глори беше застанала зад канапето и бе положила нежните си кафяви пръсти върху разбърканата коса на Мелани. Сега тя вдигна поглед.
— Да, мадам — каза тя. — Ще го донеса.
Мадам Дюбоа гледаше Мелани. После изведнъж взе някакво решение, остави ветрилото и ръкавиците си и седна до Мелани.
— Този мъж — забеляза тя с пестелив изразителен жест, — изглежда, е бил страшно брутално животно.
— Д-да — отговори Мелани.
— Само към теб ли?
Мелани поклати глава.
— И към нея, към любовницата си, се отнасяше лошо, и към детето също.
— Тогава ще бъде ужасно жалко, ако тя пострада за това, че е умрял.
Мелани бавно се обърна към актрисата и я погледна с тъмносините си очи.
— Какво искате да кажете?
— В твоя случай властите ще се отнесат снизходително, дори съчувствено. Малко вероятно е обаче да се отнесат по същия начин към любовницата му. Ако на такива жени е позволено да убиват мъжете, които ги издържат, защото са се държали несправедливо с тях, тогава всеки втори мъж в този град нямаше да е сигурен за живота си. Почти сигурно е, че ще я обесят.
— О, не! Но… но тя не е виновна, а има и дете, почти бебе. Какво ще стане с него?
— Понякога човек служи по-добре на справедливостта, като заобикаля законите и пренебрегва мъжете, които ги създават.
Мелани погледна изпитателно жената, която седеше до нея.
— Какво предлагате?
— Първо, смятам, че трябва да направим нещо за това момиче, а после аз лично имам намерението да изпия чаша уиски, за да се поуспокоя малко. По-късно, когато всички ще сме добре с нервите, може би ще решим какво да правим.
Накрая Глори се оказа най-полезна. В кухнята имаше голям сандък, в който тя държеше дървата. В него можеше да се побере и мъжът. Беше ужасно, когато го вдигнаха за глезените и раменете, опитвайки се да не се изцапате кръвта му. Ръцете му трябваше направо да натъпчат в сандъка. Квартеронката — казваше се Елен — искаше да помогне, но не можеше, нито можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й, нито да потисне инстинктивните възклицания да не му причиняват болка, когато натискаха, блъскаха и тъпчеха трупа в сандъка.